Миа се огледа — бяла къща пред нея в… нищото — това бе най-подходящото определение. Толкова дълго се беше лутала, че вече започваше да се мръква. Почти се бе отказала, когато най-сетне намери тясното, така добре прикрито отклонение — ще кажеш, че е нарочно.
— В провинцията — отвърна Миа.
— Къде? — полюбопитства Грьонли.
— Само проверявам едно място. Би ли ми помогнал с нещо?
— Разбира се — отзова се Лудвиг. — Какво ти трябва.
— Информация за един адрес.
— Аха. Какъв е адресът?
— „Юлеволсвайен“ 61.
— Дадено. Какво искаш да разбереш?
— Всичко, което изнамериш.
— Аха — отвърна Грьонли. — Щеше да е по-лесно, ако знаех какво търся, но…
— Съжалявам. Адресът изникна вчера. Интересува ме най-вече някаква книжарница на първия етаж. Стари книги, такива неща…
— Антиквариат?
— Точно.
— Ще видя какво мога да направя — обеща Лудвиг.
— Благодаря.
Миа прибра телефона в джоба си и продължи да се озърта.
Бяла къщичка пред нея. Малка червена барака в дъното на двора. Иначе — само гора. Заскрежени дървета — дънер до дънер. И пълна тишина. Кой би живял на такова място? Тук няма нищо. Миа се почуди дали да не позвъни на звънеца, макар да знаеше, че в къщата няма никого.
Джим Фюглесанг.
Мъжът с бялата велосипедна каска.
Тук живееше. В малка бяла къщичка сред огромни дървета, насред пустошта. Сигурно щеше да е мило, ако наоколо тичаха деца и стреляха с прашки, а някой се провикваше „Емииил“ като в един филм по Астрид Линдгрен, но сега по-скоро приличаше на сцена от филм на ужасите.
Клаустрофобично.
Миа наистина беше градско момиче. За кратко време бе пътувала два пъти насам. До полуостров Хюрюмлане. Посети разсадника, където имаше живот. И центъра по езда — също приятно място. Но това?
Тук нямаше жива душа.
Гробна тишина.
Душевноболен. Настанен за пореден път в психиатрията в Дикемарк. Не беше възможно да се разговаря с него. Когато го разпитваха, Миа нямаше чувството, че той е човекът, когото издирват. Неочаквано признание — психично лабилен човек изведнъж си въобразява, че е извършил убийство. Естествено, нямаше как да го вземат насериозно, затова го освободиха. Миа веднага го зачеркна, но после се разколеба. Ами ако той е извършителят? Ако тя иска да избегне правосъдието, как би постъпила, ако не именно така? Кой би заподозрял идиот с бяла каска, който се прави, че не знае какво говори? По подобен начин стояха нещата и с онзи Скункс. Кой ще си усъмни в младеж, за когото сътрудничество с полицията е немислимо, ала не щеш ли, изниква, защото така му диктувала „съвестта“?
Миа се огледа за звънец, но не намери такъв, затова почука. Нямаше никого. Както се очакваше. Джим Фюглесанг. Лежи упоен в психиатрията в Дикемарк, навярно още е с каската. Тя доближи юмрук до вратата и повторно потропа, само от вежливост. В душата ѝ отново пролази безпокойство.
Кой би живял тук?
Кой човек би си го причинил?
Насред нищото.
В гората.
Навсякъде цареше гробна тишина.
Миа пъхна ръце в джобовете на коженото си яке. Изчака няколко минути да се убеди, че няма да ѝ отворят, после спокойно слезе на моравата, тръгна по заскрежената трева и се качи на верандата зад къщата.
Не ѝ отне много време да разбие вратата. Шмугна се вътре предпазливо, извика глухо
Разкрилото се пред очите ѝ помещение бе каквото очакваше. Подредено. Чисто. Очевидно тук живееше сам човек. Тя бързо осъзна с какво си има работа. Джим Фюглесанг трябва да държи всичко под контрол, за да се справи с ежедневието. Защо иначе, по дяволите, възрастен мъж ще стои вътре с каска? Не е нужно да си психолог, за да го разбереш. Не търси дълго — веднага намери каквото ѝ трябваше. Фотоалбумите. Прилежно разположени на етажерката точно пред нея, както и се надяваше. Грижливо подредени и надписани.
