Совата полностью

— И Бенедикте ли не е?

— Категорично.

— Сигурна ли си? Толкова е злобна.

Сесилие вдигна поглед към нея.

— Да, такава е, но е проста като фасул. Нямаше да успее, дори да се беше опитала.

За радост на Исабела Сесилие се разведри.

— Вярно е. Проста като фасул.

— Да — усмихна се Исабела.

— Помниш ли, когато бяхме в Природонаучния музей и тя попита защо нямат маймуни?

Исабела се разсмя.

— И защо животните не мърдат.

Сега Сесилие се усмихна широко.

— Мислеше, че сме в зоологическата градина — нахили се Исабела.

— Вярно — на свой ред се засмя Сесилие. — Колко е тъпа!

— Адски тъпа.

— Мразя злите хора — обяви Сесилие и се сгуши в Исабела.

Както беше споменато, въпреки еднаквата им възраст, понякога на Исабела ѝ се струваше, че приятелката ѝ е на седем и само иска някой непрестанно да я гушка.

— Ще се грижа за теб. Не бива да се страхуваш.

Тя отново погали слабичкото момиченце по косата.

Изведнъж вратата се отвори и задъхана, Сюне си показа главата.

— Върнаха се.

— Кои?

— Паулус и Бенедикте. Върнаха се. Току-що ги докараха. С полицейска кола. Отидоха направо в кабинета на Хелене.

Върнал се е.

Сърцето на Исабела подскочи в гърдите.

Искаш ли да се срещнем? Тайно.

Само ние двамата.

Усмивка озари лицето на петнайсетгодишната девойка.

Искам, разбира се.

Нямаше търпение.

Холгер Мунк окачи палтото си в коридора, събу си обувките, влезе направо в банята и отвори аптечката. Отвинти флакончето с хапчетата за главоболие, сложи две на езика си и ги преглътна, после отиде във всекидневната. Не знаеше къде да се дене.

След срещата с Миа в „Юстисен“ бе толкова уморен, че направо си легна, но не успя да заспи. Въртеше се под завивката, не му оставаше друго, освен да стане. Обзет от безпокойство обикаля из апартамента, накрая се облече и заброди по улиците в студа, забил очи в земята и прихлупил ниско шапка.

Какво е това ненадейно главоболие? Болка в слепоочията и зад очите. Причерняваше му още по време на разпита с Бенедикте Рийс. Сякаш някой изневиделица го бе ударил с бухалка по темето — изведнъж пред очите му замъждукаха звезди, а в устата си усети метален вкус, наложи се да се извини и да излезе от стаята, за да си измие лицето със студена вода. Дълго се плиска от чешмата, докато се посвести. Мигрена?

Холгер Мунк не беше най-здравият човек на света — беше му съвсем ясно — но никога не бе страдал от главоболие. Часовникът над кухненския плот показваше три без нещо. Посред нощ. По дяволите. Вече дори не беше уморен. За момент остана прав, очаквайки ефекта на хапчетата. Нима вече е прекалено стар? Петдесет и четири години, а след няколко дни ще навърши петдесет и пет — не е нищо. Или греши? Вмъкна се в кухнята, включи електрическата кана и надникна в хладилника. Храна. Пълният инспектор никога не бе страдал от липса на апетит, сега за първи път не виждаше нищо, което да му се яде. Извади чаша от шкафа над умивалника, изчака водата да кипне, занесе чашата с чай във всекидневната и застана пред рафта с компактдисковете.

Нещо вкусно за ядене. Музика за фон, докато превключва каналите с изключен звук. Това беше методът му. Подреждаше си мислите и се отърсваше от изминалия ден. Своеобразна медитация. Апетитна вечеря. Музика. На екрана в дъното проблясват кадри от цял свят. Сега обаче не намери диск, който да му се слуша. Мунк се отпусна на дивана и отпи от чая, усети бавно настъпващото облекчение. Навън бе тъмно като в рог. Дълбока нощ, светът спеше, а той не успяваше да намери покой. Изведнъж апартаментът му се стори съвсем празен. Положи много усилия да си създаде дом на улица „Тересесгата“, а досега не беше забелязал, че вещите около него са мъртви. Палма юка в ъгъла. Снимки на Мириам и Марион над дивана. Етажерка с компактдискове, заемаща цялата стена зад телевизора. Беше се заблуждавал. Успял бе да повярва, че това е дом, но не беше. Откъдето и да го погледнеше. Представляваше просто една кутия. Място на пребиваване.

Докато чакаше да…

Мунк не довърши мисълта си. Отиде в банята и изпи още две хапчета. Престори се, че не вижда брачната халка, която бе свалил от пръста си и прибрал в аптечката. Влезе в кухнята и отново отвори хладилника. Все още не му се ядеше нищо. Пак застана пред етажерката с дискове. И този път не успя да избере нищо за слушане.

Запъти се обратно към дивана и в този момент чу звънеца. За момент застина, преди изобщо да осъзнае какво става. Рядко приемаше посетители, звукът бе непривичен. Посред нощ? Сигурно е грешка. Някой бе натиснал грешен звънец на път за нечие афтърпарти. Но звънът се разнесе отново. И после още веднъж.

Раздразнен, Мунк отиде до домофона.

— Ало!

— Здравей, Холгер! Миа е.

— Какво?

— Миа е. Може ли да се кача?

Болката се върна. Сякаш някой забиваше пирони в слепоочията му.

Положи усилия да се съсредоточи, за да отговори.

— Знаеш ли колко е часът? Какво има?

Миа стоеше пред вратата му. За първи път му се случваше. Бяха доста близки, но винаги се срещаха извън домовете си.

— Скункс — чу се пресипналият ѝ глас.

— За какво говориш?