— Хакерът.
— Какво? — не схвана Мунк.
Облегна се на стената.
— Май ни вземат за глупаци. Може ли да се кача?
— Посред нощ е.
Мунк се хвана за челото.
— Знам, но трябва да поговорим — не млъкваше Миа от слушалката.
— За какво?
— За Габриел.
— Габриел ли? Какво имаш предвид?
— Скункс — нетърпеливо повтори тя. — Мисля, че е той.
— Хакерът ли?
— Да.
За момент се възцари тишина. Мунк се опита да си събере мислите.
— Какво общо има Габриел? — смотолеви той.
— Ще ме пуснеш ли да вляза? — прозвуча отдалече гласът на Миа.
— Да, разбира се — промърмори Мунк и успя да се съсредоточи достатъчно, за да натисне бутона, с който се отваряше външната врата.
Малкото момченце лежеше под завивките и гледаше календара на стената до леглото. От вълнение цялото му тяло се бе превърнало в широка усмивка. Важният ден. Толкова отдавна го чакаха. Мама говореше за него от… Той се опита да преброи, но не му стигнаха пръстите — поне от лятото, ако не и от по-рано. Великият ден. Когато всичко ще… Не знаеше какво точно ще се случи, но беше нещо грамадно — по-гигантско от Слънцето и Луната и по-велико от раждането на Земята. Придърпа тънкото юрганче под брадичката си и пак се загледа в календара. Макар и мама да му бе заръчала да спи, не можеше да мигне. „Декември 1999 г.“ пишеше там. Годината беше 1999. Но не това бе вълнуващото, а написаното на задния лист, което не биваше да гледа, преди да стане дванайсет часа. Той обаче надникна скришом, не успя да се въздържи. Януари 2000 г. Представяте ли си? Двехилядната година! Момченцето се усмихна и усети как в долния край на леглото пръстчета на краката му се свиват, така ставаше, когато е много щастливо, както сега — пръстчетата му се свиваха, а сетне изскачаха заедно с крачетата му, ръцете и цялото тяло, вдигаха се чак до ушите, а те горяха, което беше хубаво, защото в малката стаичка беше студено. Декември. Ужасно студено. Можеха да си позволят само печката във всекидневната. Печките са скъпи. Дървата за огрев — също. Спеше облечен и с шапка, но усети как пръстчетата му се свиват в чорапките.
Важният ден. Ново хилядолетие. Помислете си само! Един-единствен ден, а е от такова значение. Само няколко минути на циферблата на часовника, а такава голяма разлика! Тик-так — и хоп, бум, ура! Стрелките са унищожили всичко лошо и великият ден е настъпил. Чакаха го с нетърпение от… той отново се опита да преброи, но пръстите пак не му стигнаха, а и не беше лесно да ги открие всичките под ръкавиците, които се налагаше да носи заради студа.
На стената в стаята на момченцето висеше часовник, но той не показваше точното време, защото батерията беше изтощена, а да се купи нова е скъпо, така че от известно време часът постоянно беше четири и пет. Не можеше да му се разчита, затова се опита да брои, откакто мама му бе заръчала да си ляга. Тогава часовникът във всекидневната показваше осем и пет, а секундите се отброяваха така:
Не знаеше какво ще стане, но щеше да бъде нещо велико — въобще не подлежеше на съмнение. В това хилядолетие не можеше да се живее, беше обсебено от зли духове и от всички лоши работи и нямаше какво да се направи — не им оставаше друг избор, освен да чакат да свърши, което предстоеше скоро. И макар да не си представяше какво точно ще се случи, надяваше се мама да е по-щастлива — впрочем според него тя щеше да бъде по-щастлива, защото отдавна и с нетърпение очакваше този ден.
Момченцето си дръпна шапката, та да покрие ушите му, и се опита да задържи топлината под тънката завивка.
— Мазето е много голямо — казваше мама, когато я питаше защо в къщата винаги е толкова студено. — Баща ти не беше с всичкия си, но пък умееше да строи къщи. Знаеше какво предстои и че ни трябва място, където да се скрием, когато се започне, когато светът рухне. Обаче направи избата много голяма. Трябваше да има повече къща и по-малко мазе, защото под земята е студено и студът прониква през пода, нали разбираш?
