Дали ще ѝ липсват? Навярно да, но какъв е смисълът? Да разплете и този случай? Винаги ще има нови, нали? Измъкнаха я от покоя на Хитра, за да им помогне и тя им помогна. Само че не се приключи с това. Нови жестокости. Миа Крюгер работеше с ума си, с мрака, който винаги бе живял у нея, а баба казваше, че трябва да се опита да го пребори.
Тя изруга тихо, не беше доволна от ставащото с нея. От слабостта. Не приличаше на себе си. Нападна хакера. Скункс. Държа се като идиот пред колегите си, но нали подобни неща не я вълнуват? Какво мислят другите.
У дома. Най-сетне покой.
Нова паметна плоча. Трябва да се погрижи. Да пише точно това на нея.
Миа бръкна със студени пръсти в джоба си и извади телефона; в същия момент той зазвъня — непознат номер — не смяташе да вдига, но го направи по рефлекс.
— Да?
От другия край се чу непознат глас. Наложи се да се съсредоточи, за да разбере какво казва. Възрастна жена от реалността, която Миа отново бе решила да напусне.
— На телефона е Рут Ли — представи се гласът. — С Миа Крюгер ли разговарям?
— Да — отвърна Миа.
— Работя в Природонаучния музей в „Тьойен“. Разбрах, че сте заръчали да ви се обадя.
— Коя Рут? — попита Миа, разкайвайки се, задето бе вдигнала телефона.
— Ли — повтори гласът. — От Природонаучния музей. Главният уредник Улсен ми даде визитната ви картичка. Доколкото разбрах, се интересувате дали са ни посещавали учениците от някакъв клас.
Умът ѝ загряваше бавно, но накрая се сети. Секретарката на Тур Улсен. При Ботаническата градина. Шеметната личност, мъжът, според когото полицията разследва всички обири.
— Да, разбира се. Здравейте! — поздрави я Миа. — С какво мога да ви помогна?
— Имаме ги, да, при нас са.
Изглежда, Рут Ли беше по-енергична дори от шефа си.
— Какво имате? — не схвана Миа.
— С когото трябва ли разговарям? — попита гласът от телефона. — Миа Крюгер?
За момент заглъхна, сякаш разглеждаше визитката, която Миа бе дала на шеметния уредник.
— Да, аз съм — прокашля се тя.
— Казаха ми, че сте искали списък на класовете, които са ни посещавали в скоро време.
— Точно така.
Миа се посъвзе.
— Пред мен е всичко от последната година — съобщи гласът. — Нещо конкретно ли ви интересува?
— Хюрюмлански разсадник — отвърна Миа, вече успяла да се съсредоточи в разговора.
— А, Хелене! — изквича гласът от слушалката.
— Идвали ли са при вас?
— О, да. Идват всяка година. Не са като другите ученици, но тя прави нещо прекрасно. Радвам се при всяко тяхно идване. През какво ли не са минали тези младежи! И колко много е постигнала Хелене! Винаги ми е приятно, когато се обади.
— Значи са ви посещавали?
— О, да, всяко лято — потвърди Рут Ли. — Градината ни… Идвали сте, нали?
Миа кимна безмълвно.
— Ало?
— Да, идвала съм. Кога точно са ви посетили?
— На трети август — изстреля дамата по телефона. — Всяка година идват в началото на август. Улсен каза, че се интересувате от видеозаписите.
— Да.
— Става въпрос за обира, нали?
— Именно — каза Миа. — Перата от сова.
— Много съм щастлива, че някого го е грижа — продължи гласът от телефона. — Знаете как действа полицията. Хората правят каквото си искат.
— Разбирам ви.
Миа се опитваше да внимава в разговора.
— И?
— Какво? — не схвана Рут Ли.
— Имате…
— Запис на всички посетители на музея, разбира се. Не записваме през нощта, не ни стига бюджетът, но снимаме всички, когато музеят е отворен.
— Значи сте записали и класа от Хюрюмлане?
— Естествено — възкликна гласът от телефона. — Мислите ли, че е бил някой от тях?
— Моля?
Гласът отново млъкна за момент, като че ли все още се съмняваше, че разговаря с правилния човек.
— Дали някой от групата на Хелене е откраднал совите?
— Няма как да знаем — отвърна Миа, като успя да се съсредоточи.
— Надявам се да не е никой от тях, но кой знае? Не са обикновен клас.
— Не, не са — промърмори Миа.
— Да ви ги изпратя ли?
— Кое?
— Видеозаписите. От деня на посещението им.
На Миа Крюгер ѝ се искаше просто да затвори. От телефона я зовеше действителността. Дяволите да ги вземат! Беше се решила, а те я връщаха обратно. Изпълнила бе дълга си и оттогава живееше във фризер. Разговаря с психолога, опита се да е нормална, не заради себе си, а за да могат те да я използват за каквото им трябва.
— Ало — обади се гласът в слушалката.
— Ще бъде чудесно, ако ги изпратите. Но не на мен. Бихте ли ги пратили на един колега, Лудвиг Грьонли?
— Разбира се — съгласи се Рут Ли. — Имате ли имейла му?
Миа намери координатите на Грьонли в телефона си и ги съобщи на гласа в другия край на линията.
— Чудесно. Веднага ще ги изпратя. Вече говорих с техника, който се занимава с тях.
— Добре — заключи Миа. — Много благодаря!
— Радвам се, че мога да помогна — прозвуча гласът от слушалката и заглъхна.
Миа се вторачи в телефона си. Реши да го изключи. Нямаше причина да остава в контакт със света. Приключила бе с него. Свърши се.
