Тя леко наклони глава към Миа с недоволен вид.
— Както и факта, че дойде при нас с видеоклип.
— И какво означава това? — попита Мунк.
— В какъв смисъл?
— Ами колко дълго е допустимо да го задържим? Какво ще предприемем оттук насетне?
— Няма съмнение, че си знае правата — въздъхна Голи и погледна младия хакер. — Ако съм схванала правилно, съобщил е само името си, кога е роден и къде живее.
Миа кимна.
— Няколко пъти — въздъхна и Мунк.
— И както ви е известно, това е всичко, което законът го задължава да направи — продължи прокурорката. — Този млад човек е съвсем наясно за какво става въпрос. До четири часа трябва да повдигнем обвинение. След това разполагаме с двайсет и четири часа да го предадем на съда и после предварителен арест…
— Знаем си работата — сопна се Миа.
— Понеже го задържахме в неделя — не ѝ обърна внимание Анете, — а не в работен ден, щяхме да имаме право да го оставим в ареста по-дълго, ако бяхме повдигнали обвинение, но вчера не го направихме, защото… защото всъщност нямаме в какво да го обвиним, освен че ни е помогнал, а това, доколкото ми е известно, не е престъпление. Точно в момента ние сме в нарушение на закона. През всяка изминала минута.
Анете си посочи часовника, за да подчертае думите си. Миа се подразни, но прекрасно съзнаваше колко права е Голи.
— Значи няма да предявим обвинение?
Мунк погледна към Миа.
— Няма за какво — отвърна Анете.
— За лъжесвидетелство? — предложи Миа.
— Защо?
— Каза, че е намерил видеото на сървър с местонахождение в антикварна книжарница на „Юлеволсвайен“. Грьонли провери, такава не съществува.
— И кога го заподозря в лъжесвидетелство?
Голи говореше с адвокатския си глас.
— Знаеш отлично — отвърна Миа. — Бях в „Лори“.
— Значи заподозреният е дал показания в пияно състояние? А следователят, който го е разпитал, също е бил под влияние на алкохол. Освен това не е присъствал адвокат. Бих искала да подчертая, уважаеми съдии, че обвиняемият е въздържател и по принцип не консумира спиртни напитки. Въпросната вечер клиентът ми е бил…
— Добре, добре. — Миа вдигна длани.
— Нямаме нищо — заключи Голи.
— Какво каза? — попита Миа.
— Нямаме в какво да го обвиним — повтори Анете.
— Не, не това. Не пие алкохол. Откъде знаеш?
— Габриел ми каза.
— Но защо…
Миа пак се вторачи в младия хакер в съседното помещение.
— Съвестта му не е чиста — прошепна тя.
— Какво? — обади се Мунк.
— Ако не пие… Защо ме издири? Пресушаваше чашите, все едно цял живот само това прави.
— Нямаме нищо — не отстъпи Голи.
— Съвестта му не е чиста — повтори Миа.
— Длъжни сме да го пуснем — настоя русокосата прокурорка. — Това са пълни глупости. Тук е само защото Миа е
Тя отправи поглед към Мунк.
— Незаконно е да го държим тук. Ако поиска, има основания да ни осъди.
— Какво казаха от Крипос? — поинтересува се Холгер Мунк.
— И те нямат нищо — въздъхна Анете. — В списъка им е, само толкова. Ако можеха да го арестуват за нещо, отдавна щяха да са го направили.
— Убедена ли си? — попита Миа, без да поглежда към Анете.
— В кое?
— Че по принцип не пие.
— Габриел така каза. Защо да ме лъже?
Анете отново потърси погледа на Мунк и разпери ръце.
— За бога, момчето дойде при нас, донесе видеото, на което е попаднало, помогна ни с разследването. Отдавна седи тук, нямаме в какво да го обвиним. Крипос не разполагат с нищо срещу него. Момчето е съвсем чисто. Чуваш ли, Холгер?
— Съвестта го гризе — упорстваше Миа. — Дай ми пет минути.
— Холгер? — на свой ред настоя Анете. — Нямаме причина да…
Миа Крюгер не чу края на изречението, защото вече бе излязла от помещението. Отвори вратата на залата, където Скункс все още седеше с ръце, отпуснати в скута, и с изправен гръб, както когато го бяха затворили там.
— Здравей — поздрави го тя и зае стола срещу него.
— Няма ли да включиш диктофона? Часът е 18.05. Разпитът продължава. Присъства Миа Крюгер.
— Не.
Миа се облакъти на масата.
— Казвам се Кристиан Карлсен — изрецитира сухо младият хакер. — Роден съм на 5 април 1989 г. Настоящият ми адрес е…
— Да, Скункс. Вече си предоставил данните си. Наясно съм, че си знаеш правата.
Тя се облегна назад и се загледа в него. Хакерът с черно-бялата коса отвърна на погледа ѝ, без да помръдва.
— Слушай…
— Казвам се Кристиан Карлсен… — поде той, но Миа го прекъсна.
— Добре, Скункс. Аз съм виновна, ясно? Вината е моя.
Хакерът притихна, Миа също мълчеше, защото предусещаше нещо, но не знаеше какво точно.
Отишъл бе при нея.
Намерил я бе в „Лори“.
Пил беше, макар да бе въздържател.
— Не се зачита, ако не включиш диктофона — отбеляза Скункс. — Освен ако онези там нямат записващо устройство, но и то няма да ви помогне, защото, доколкото знам, всеки, подложен на разпит…
— Скункс — отново го прекъсна Миа и се хвана за челото. — Няма да повдигнем обвинение. Нямаме в какво да те обвиним… Според колежката ми там… — тя посочи стъклото зад гърба си — ти си герой. Помогна ни с разследването. Без теб никога нямаше да узнаем всичко това.
Младежът не помръдваше и не сваляше поглед от нея.
— Аз съм виновна, Скункс.
