Совата полностью

— Не искам да бъда адвокат на Дявола — въздъхна Мунк, — но не ти ли се струва леко нагласено?

— Дяволите да те вземат, Холгер. Какъв е този скептицизъм? Това не е ли моята роля?

Мунк отново дръпна от цигарата и се усмихна.

— В началото на седемдесетте мъж и жена отиват при свещеник и искат да се венчаят, но не могат, защото тя има деца — момче и момиче — а той е наследник на мореплавателна империя и баща му не позволява в рода да се примесва нечиста кръв.

— Да — кимна Миа.

— Затова пращат децата в Австралия?

— Да.

— Сериозно ли, Миа? После майката умира при тайнствена катастрофа. А на свещеника му плащат да си държи езика зад зъбите. След няколко години прибират децата и онзи милионер…

— Милиардер — поправи го Миа. — Карл-Сигвар Симонсен.

— Добре — въздъхна Мунк. — Онзи милиардер им дава пари като компенсация. Момичето, вече млада жена, купува имот, където да помага на други деца с тежка съдба, сходна с нейната. Брат ѝ купува хранителен магазин. Опомни се, Миа!

— Защо не?

— Още един Фюглесанг.

— Не, Холгер. Мамка му!

— Не го ли видя? Този човек практически вече си е отишъл. Отдавна е изкукуригал. Не, да оставим това. Не ни липсват улики.

— Какви? — попита Миа.

Мунк забеляза раздразнението ѝ.

— Перуката — подхвана той. — Хакерът — Скункс. Не съм съгласен с Анете. Според мен има начин да изкопчим нещо от него. Видеото. Все идва отнякъде. Татуировката. Защитниците на животните. Това тук е задънена улица, Миа. Сериозно.

— Видях го. — Миа погледна студено шефа си.

— Кого?

— Брата.

— Да, но…

— Видях го. При Джим Фюглесанг.

— Онзи с каската?

Миа кимна.

— Той не лежи ли упоен в психиатрията в „Дикемарк“?

— Да, но отидох в къщата му?

— Кога?

— Няма значение — тросна се Миа. — Беше там.

— Кой?

Мунк захвърли фаса и тъкмо понечи да запали поредната цигара, когато тежката врата се отвори и се показа главата на Къри.

— Буден е. Не спира да говори. Трябва да чуете.

Мунк погледна към Миа.

— Не, отказваме се — заяви той.

— По дяволите, недей така — отчаяно се провикна Миа.

— Не — отсече Мунк и пак извади кутията цигари. — Продължаваме с наличното. Съвещание в шест. Това са глупости.

— Стига, де — обади се Къри от вратата. — Трябва да чуете това.

— Не — повтори Мунк и измъкна от джоба си ключовете от колата.

— Братът обичал да се маскира като сова — продължи булдогът от стълбите.

Мунк спря. Миа се бе вторачила в него.

— Окичвал се с пера. Защо ще го казва, ако са само измислици?

— Холгер? — обърна се към него Миа.

Мунк я изгледа, прибра ключовете обратно в джоба си и с бърза крачка последва тъмнокосата следователка нагоре по високото стълбище.

Исабела Юнг се радваше, че си е облякла дебел пуловер, защото зад бараката беше студено. Освен това бе обула клин, може и да не беше особено елегантно, но есента изведнъж се бе превърнала в зима, а тя не искаше да изглежда съвсем премръзнала.

В четири часа зад бараката.

Стана обаче пет, а той не идваше. Пъхна ръце в ръкавите на вълнения пуловер, щеше ѝ се да си бе взела и шапка. По принцип не ѝ пукаше в какъв вид е косата ѝ, но днес ѝ се стори важно, затова бе оставила шапката в стаята.

Закъсняваше цял час.

Не беше особено мило от негова страна. Джентълмените не постъпват така. Помисли си за татко, за да убие времето. Неотдавна бе получила имейл от него. Бил отишъл на юг. С приятели. В съобщението не пишеше, но тя знаеше що за пътуване е било. Отиваха там да пият. Понякога с приятелите му резервираха самолетни билети за Испания — когато някой от тях вземе помощи или спечели от конни надбягвания — и оставаха там, докато не пропият парите. Там алкохолът е по-евтин. Само за няколко седмици си избиваха цената на билетите. Научила го беше като малка.

През кратките периоди, когато ѝ позволяваха да живее при татко във Фредрикста, често ги слушаше през стената. Не вдигаха много шум, само разговаряха, докато пият. Понякога слушаха музика, друг път играеха карти. От време на време чуваше как в пода се разбива чаша или някой пада в коридора на излизане, но никога не я тормозеха. Баща ѝ много строго следеше за това. Ако някой влезеше в стаята на Исабела, никога повече не стъпваше в къщата. На сутринта тя разтребваше, освен ако някой не спеше на дивана или на пода във всекидневната — тогава си стоеше в стаята или излизаше да се поразходи наоколо. Но ако нямаше никого, подреждаше, искаше да е хубаво, когато татко се събуди. Важно е да бъдеш джентълмен. Често го обсъждаха от другата страна на стената. Да задържаш вратата за дамата. Да бъдеш любезен. Да бъдеш точен. Такива неща.

Този тук не беше особено точен.

Часът стана седем, не можеше да чака повече. Беше прекалено студено. Ушите ѝ се зачервиха и не си чувстваше пръстите. А и започна да се ядосва. Защо ѝ бе написал, че иска да се срещнат тайно? А после не дойде. Знаеше, че е в разсадника. Нали го видя?

Колкото повече мислеше, толкова повече се гневеше. Защо стои тук и мръзне? Всичко си има граници.