Фаровете на преминаващите коли прорязваха мрака, изтрил очертанията на града. Трафикът оформяше лабиринт от светлина. Дъждът беше спрял. На небето все още се виждаха гръмотевични облаци, надвиснали над земята като сиви велурени пердета. Нямах представа къде точно се намираме в Рим. По пътя насам мъжете в минибуса мълчаха. Не говореха нито с нас, нито един с друг. Всеки път, щом с Козимо се опитвахме да си кажем нещо, ни шъткаха.
„В какво си се забъркал сега?“ — попита татко.
Спряхме някъде близо до центъра. Високи стени, желязна порта. Отвориха я отвътре. Минибусът мина през пропускателен пункт и продължи нататък през осветен с прожектори двор, напомнящ на полигон. Накрая спря в един гараж, където чакаха петима мъже. Всичките изглеждаха еднакво. Високи, силни и облечени в сиви костюми и черни ризи със свещенически яки. Отвътре мястото приличаше на военна база. Голи, боядисани в сиво бетонни стени. Приглушена светлина. На места върху стените бяха окачени разпятия и рисунки с библейски мотиви, сложени в рамки. Виждаше се и странен арсенал от стари оръжия: мечове, ками, копия, алебарди, бойни брадви и шурикени. В коридора миришеше на варено зеле и тамян. Отведоха ни в килиите ни. Скрин, гардероб, бюро със стол с решетъчна облегалка и разпятие над леглото. Досега се бяха държали добре с нас. Освен факта, че ни отвлякоха. И ни заключиха в килии. Осъзнавайки това, се умърлуших. По едно време дойдоха двама мъже, които ни донесоха вечеря. Лазаня. Мек бял хляб. Червено вино. Ако ще те отвличат, Италия не е най-лошото място за това.
На теория бих могъл да счупя прозореца и да скоча. Но стената около базата беше висока три-четири метра. А на върха ѝ беше прокарана режеща тел, приличаща на огромна змия.
През нощта спах леко. Навън беше още тъмно, когато се събудих от пеещи гласове и някакъв псалм. По-късно ме отведоха в една трапезария, където Козимо вече закусваше. Поздравихме се. Пазачът до вратата ни изшътка. Закуската беше наредена на масата: две варени яйца, конфитюр, нарязан хляб, плодова салата. Портокалов сок и кафе. Чувствах се неудобно в странните дрехи, които бях взел назаем от Козимо. Какво ли си мислеха за мен? Хранихме се мълчаливо. Всеки път, щом някой от нас се опиташе да каже нещо, се чуваше изшъткване. След като приключихме със закуската, един мъж отнесе подносите ни. После ни наля още кафе. Изпращя някакво уоки-токи. От него се понесе нечий глас.
— Прието — отговори пазачът до вратата. — Той ще дойде след малко — съобщи ни после.
— Кой? — попитахме и двамата едновременно.
Пазачът заби поглед в някаква точка под тавана.
Двамата с Козимо започнахме да пием кафе и да се чудим. Той засмука изгасналата си лула. Бавно мина един час, след което вратата се отвори. В трапезарията влезе възрастен мъж. Кожа и кости. Сбръчкан. Остро лице, обезобразено от старчески петна. Движеше се с патерица. В гърбавия му нос беше пъхната прозрачна кислородна тръбичка, прикачена към апарат, който минаваше през лявото му рамо с помощта на ремък и от който се носеше тихо бръмчене. Тръбичката беше залепена за лицето му с бяло болнично тиксо. Пазачът изпъна гръб и му се поклони в знак на уважение.
— Мир вам — поздрави ни старецът.
Козимо остави лулата си на масата и се изправи колебливо. Като филмова лента, която се провира през проекционен апарат.
— Максимо — изненадано промърмори той и тръгна да посрещне мъжа.
—
— Как си? — загрижено го попита Козимо.
— Радвам се на Божията милост.
Козимо се обърна към мен.
