— …
Когато най-накрая утихна и целият се разтрепери, двамата с Козимо останахме без думи.
— Амин — завърши молитвата той.
Половин минута седеше в безмълвна молитва и накрая изпъна гръб.
Видяното ми направи толкова силно впечатление, че ми трябваше време да се съвзема, преди да задам първия си въпрос. Който всъщност дори не беше въпрос.
— Значи… вие сте Максимо Парчели.
—
— Разказах на Бьорн само бегло за теб — обади се Козимо, след което се обърна към мен: — Максимо беше един от спонсорите на разкопките в Цезареа Маритима.
Старецът сухо се изсмя.
— Не беше най-добрата ми инвестиция.
— Какво искате от нас? — рязко попитах аз.
— Първо искам да ви помоля за извинение за грубото отношение. За съжаление, се наложи да ви затворя, за да успея да стигна навреме от Ню Йорк и лично да поговоря с вас.
— Надявам се хората ти да са помолили госпожа Карабело за извинение — обади се Козимо.
Хората ти?
— Вече се скарах на монасите. Утре госпожа Карабело ще намери десет хиляди евро в пощенската си кутия като символ на извинение. Искам да изясня нещо: вие не сте мои пленници.
— Странно — отбелязах аз, — защото човек лесно би останал с впечатлението, че бяхме отвлечени в Сан Марино, доведени тук против волята си и заключени в килии.
— Монасите действаха в името на Бог и по моя заповед. Нямат вина. Ще ви обясня защо. След като ме изслушате, спокойно можете да напуснете манастира.
— Къде сме? — попитах аз.
— В добрите ръце на верните Божии слуги от Йезуитския орден.
— Това прилича по-скоро на военен лагер, отколкото на йезуитски манастир.
—
— Максимо — обади се Козимо, — разбрах, че търсиш писмото. Не е у нас.
— Няма проблем.
— Тогава защо… това? — попита Козимо, разпервайки ръце.
— Ще трябва да ви помоля да изчакате.
— С какво?
— Публикуването на съдържанието му.
— Писмото не е в ръцете ни — заявих аз. Това не беше чиста лъжа, но определено звучеше неясно.
Максимо Парчели се усмихна. Сякаш разбираше.
— Вие, разбира се, се чудите защо проявявам интерес към него — каза той. — Но не е това, което си мислите. Не искам да го купя. Не съм търговец на черния пазар. Така че, за да ви обясня, трябва да ви разкажа семейната си история.
„Бог да ми е на помощ“ — помислих си аз.
Един пазач — йезуитски монах — донесе чаша кафе на Парчели. След това наля още горещо кафе на нас двамата с Козимо. Старецът се намести по-удобно.
— Произходът ми не се различава от този на милиони италианци, живеещи в САЩ — започна той. — Дядо ми и баба ми, Франческо и Кармела, са изоставили бедността, на която са били свикнали в Италия, в края на XVIII век. Напуснали са стопанство с неплодородна почва в Лацио и са се установили в Ню Йорк Сити — разказа ни той, след което си прочисти гърлото и продължи: — Много преди дядо да съзре Статуята на свободата…
