— Максимо Парчели — обясни ми той, — дарителят на Йейлския университет, за когото ти разказах.
Религиозният фанатик и милиардер от времето на Козимо в университета.
Старецът се затътри към масата. Дишането му напомняше на предсмъртни хъркания. Не се радваше на особено голяма Божия милост.
Огледа ме от главата до петите. Сякаш се чудеше на дрехите ми.
— Професор Белтьо — поздрави ме накрая. Гласът му беше сух и стържещ. Прочисти си гърлото. — Съжалявам, че ви накарах да ме чакате.
Не бях в състояние да му дам смислен отговор. Какво искаше от нас? Какво общо имаше с всичко това?
— Трябваше да кацнем в Мадрид поради технически проблем — добави той. — Иначе вече щях да съм тук преди пристигането ви вчера вечерта.
По гласа и дишането му си личеше, че му е трудно да говори.
— Максимо? — обади се Козимо, вглеждайки се в бръмчащия апарат и тръбичката.
— АЛС — обясни той и потупа тръбичката с пръст. — Някаква наследствена досада — добави после и тръсна глава, сякаш за да смени темата.
—
У мен не срещна съчувствие.
— Трябва да направя малка пауза, преди да ви обясня всичко — каза старецът.
— Какво да ни обясните? — попитах аз.
— Голямата тайна.
Каза го толкова тържествено, че отначало реших, че се шегува.
След като си тръгна, погледнах въпросително към Козимо. Той изглеждаше объркан. Чувствах се по същия начин. Всички връзки с 90-те години оформяха възел. Гордиев възел. Алекзандър Дъръм Лойд, Изабела Конти, Козимо Д’Анджело и Максимо Парчели имаха общо минало. Старецът беше финансирал следването им. Но какво общо имаше това с писмото?
Можех ли да имам доверие на Козимо?
Сине мой,
В края на предишното си писмо ти обещах да продължа „някой друг ден“, но поради обстоятелства, с които няма да те занимавам, оттогава изминаха цели пет дни. И още по-лошо: свършиха ми пергаментите. Пратката, която ми бяха обещали, се бави, В днешни времена не можеш да разчиташ нито на занаятчии, нито на пощальона. Това е последният ми пергамент, но те уверявам, че ще продължа да ти пиша веднага щом получа още. Следобед усетихме още едно земетресение. Зачестяват, което ме тревожи. За щастие, управителят на имението не откри никакви щети.
Когато Максимо Парчели се върна при нас, изглеждаше толкова свеж и весел, че сигурно беше взел нещо ободряващо.
— Нека Божията милост ви огрее и двамата — поздрави ни той.
Един монах донесе стол. Парчели тежко се отпусна на него. Мършавите му ръце напомняха на ноктите на граблива птица. Кожата му висеше върху костите му. Зад очилата с рогови рамки се виждаха кървясалите му очи. Остави кислородния апарат на един свободен стол.
— Какво искате от нас? — студено попитах аз.
Той се прекръсти и търпеливо се усмихна. Така, както един баща би се отнесъл с избухливия си син.
— С Божията помощ ще отговоря на всичките ви въпроси един по един, професор Белтьо. Но както виждате, не съм съвсем във форма. Така че ще трябва да ви помоля да проявите търпение.
В момента търпението беше съвсем непознато понятие за мен, тъй като напълно основателно можех да твърдя, че са ни отвлекли и са ни довели тук против волята ни. Въпреки това нещо у него ме възпря.
— Първо бих искал да ви поканя да се помолите с мен — каза той.
Значи това искаше? Нямах никакво отношение към молитвата. Съмнявах се, че е възможно да разговаряш с богове — най-вече защото не вярвах в съществуването им. А дори и да грешах и Божият дух да се рееше над океаните, и Него да го беше грижа за всеки един от нас, по нищо в живота не си личеше да чува хорските молитви.
— Отче наш, Който си на небесата — хриптейки, започна Максимо Парчели, — благодарим Ти за милостта, която ни оказваш.
Разтрепери се. Устните му усилено шепнеха молитвата. За минута-две само ги мърдаше, без да издава звук, след което отново го чухме.
— Отче наш, да се свети Твоето име. Благодаря Ти, че ме срещна с приятелите ми… Алилуя… Боже, чуй думите ми…
Едва след няколко секунди, преминали в неразбираемо бръщолевене, осъзнах, че той всъщност говори на различни езици.
