На зазоряване двамата с Козимо тръгнахме от Рим на север към Флоренция с кола под наем. Той караше, а аз дремех на седалката до него. Радиото беше оставено на някаква станция с поп музика, така че слушахме синтетичен поп от 80-те години, който лесно се запомняше, прекъсван от същински порой от празни приказки. Спирахме през неравни интервали от време, за да може Козимо да попуши от лулата и да се разтъпче. Бях му обяснил, че в движение лесно ми става лошо от тютюнев дим. Бях се облегнал назад на седалката и си мислех за мама и Изабела. Виждах много от първата у втората. Преструвките. Двуличието. Полуистините.
„Знаеш, момчето ми — заяви татко, — че на жените не може да се вярва.“
Понякога си въобразяваше, че знае всичко, и изглеждаше жалък. По принцип, когато говореше за „жените“, имаше предвид мама. Няколко години след смъртта му тя ми сподели, че излизала с Трюгве Арнтцен много преди да се запознае с татко. Нямах представа, че е имала и други приятели освен него. Каза ми, че с татко се събрали, след като Трюгве я оставил заради друга.
„Той беше кретен“ — отбеляза баща ми.
„Това не ти дава право да се опитваш го убиеш“ — напомних му аз.
„В края на краищата — отвърна той — аз съм този, който умря.“
Пристигнахме във Флоренция към дванайсет и отидохме в хотел, разположен в центъра, с паркинг. Прилоша ми от напразното търсене на място за паркиране. На няколко пъти се опитах да накарам Козимо да ми каже къде е скрил писмото, но той се държеше тайнствено и палаво като малко момче. „На едно хитро място“ беше единственото, което благоволи да ми сподели.
След като се регистрирахме в хотела и докладвах на Уилям Макнамара къде съм и докъде съм стигнал, тръгнахме към катедралата. Седнахме в едно кафене на тротоара на Пиаца дел Дуомо и си поръчахме по една чаша еспресо. Козимо запали лулата.
Сигналът за получено съобщение на телефона ми ме стресна. Беше мултимедийно. Отворих го. Този път представляваше картина.
Козимо ѝ хвърли бърз поглед.
— Йов.
— Онзи от Библията ли?
— Не си ли виждал тази картина досега?
— Не.
— Мислех, че картината на Леон Бона е известна по цял свят.
Спомних си историята: Бог и Сатаната подлагат почтения и богат Йов на изпитания, за да проверят отдадеността и набожността му. Той индиректно става първият, който проблематизира теодицеята, един от най-големите парадокси в християнството: как е възможно един справедлив и всемогъщ бог да властва над свят, изпълнен със зло, болка и страдание?
Намерих дигитална версия на Библията и се зачетох за Йов, който имал три дъщери: „… и първата си дъщеря нарече Емима, втората Касия, а третата Керен-апух. И по цялата страна не се намираха жени тъй красиви както Йововите дъщери“97.
— Препратката към Йов явно е свързана с теодицеята и феминизма — предположих аз.
— Как по-точно? — попита Козимо.
— Не знам — признах аз.
Отпъдих мислите за Йов и дъщерите му настрани и помолих Козимо да ми разкаже по-подробно за онази петъчна вечер, когато бе умрял Самуел Рицо. Келнерът ни донесе кафето. Козимо си сложи една бучка кафява захар и го разбърка.
— Тръгнах с колата към Флоренция, като минах през Болоня — това всъщност е най-краткият път. Пристигнах към седем и половина. Самуел слезе долу при портата, за да ме посрещне. Изглеждаше нервен. Щом се качихме в лабораторията, отвори сейфа и извади папката с пергаментите. Даде я на мен, докато настрои фотоапарата, за да ги снима. По едно време дойде един мъж. Сега вече знаем, че се казва Тони Еспозито. Аз стоях зад неносещата стена, така че не ме видя. Незабелязано отстъпих още по-назад. Бях толкова уплашен, че си мислех, че ще чуе ударите на сърцето ми — разказа ми той, след което спря и се намръщи. — Самуел грабна някаква хартиена подвързия от работната маса. Вероятно за да задържи вниманието на Еспозито върху себе си. Ако той се беше обърнал, щеше да ме види. Бях напълно открит. Но така и не го направи — обясни той, като лицето му се изкриви от болка при спомена за случилото се. — Самуел се пожертва — добави после, кимвайки, сякаш нямаше какво повече да каже по въпроса.
— Пожертвал се е?
— Да, може така да се каже. Хукна надолу по тайните стълби в дъното на лабораторията заедно с хартиената подвързия. За да подмами Еспозито да тръгне след него. А аз да мога да избягам с писмото.
Отпих от еспресото.
— Тръгнах си заедно с писмото — продължи той. — Мисълта, че през това време Самуел е бил убит, е непоносима.
— Къде отиде?
— Не знаех дали въпросният мъж действа сам, или навън го чакат помощници. Затова… — започна той и ми намигна. — Ела.
Отидохме до библиотеката. Както винаги на площада пред базиликата „Сан Леонардо“ беше пълно с туристи. Купихме си билети за вход, след което минахме през колонадата на библиотеката и тръгнахме нагоре по стълбите на величествената сграда.
— Изложбата на кореспонденцията между гадателя Нострадамус и фамилия Медичи е изключително популярна — отбеляза Козимо.
