Нямаше ги? За двама ни с Козимо времето сякаш спря за няколко секунди, които ни се сториха цяла вечност. Трескаво започнахме да оглеждаме купчините писма на Нострадамус. Възможно ли беше Козимо да не помни точно под коя от тях е сложил писмото? Избутахме невинни туристи настрани, за да можем да огледаме всяка една купчина поотделно. Но напразно — писмото го нямаше и така щеше да си остане. На пръв поглед хитрият план на Козимо — да скрие нещо изключително ценно някъде, където никой не би се сетил да го потърси — се беше провалил.
Унило излязохме от библиотеката, влачейки крака. Козимо вдиша дълбоко от лулата няколко пъти, за да се успокои. Седнахме на една маса в ресторант в странична улица и си поръчахме по един клуб сандвич и чаша бира. Козимо беше разстроен. Отчаян. Объркан. Бесен.
Нито една от възможностите, които разгледахме, не ни се струваше правдоподобна. Ами ако някой служител на библиотеката е намерил писмото и го е преместил? Без да каже на никого? Да не би Тони Еспозито да се е върнал от капелата и да е намерил пергаментите сред писмата на Нострадамус? В такъв случай не би продължил да ме преследва. Възможно ли беше някой случаен посетител на изложбата да ги е откраднал? Без да има ключ за витрините? Невъзможно.
— Ами ако Тони Еспозито е имал съучастник? — предположих аз. — Някой, който да е видял къде си скрил писмото?
— Библиотеката беше празна.
Келнерът ни донесе сандвичите. Няколко минути ядяхме мълчаливо.
— Някой сигурно се е досетил къде да го търси — отсякох аз, дъвчейки неособено крехко парче бекон.
— Кой например?
— Някой от познатите на Луиджи или Максимо? — С колебание предположих аз.
— Някой е отишъл в библиотеката след това и е стигнал до писмото във витрината?
Козимо ме погледна над ръба на очилата си.
Само някой специалист — палеограф, консерватор, типограф, библиотекар или може би теолог или историк — би различил писмо, написано през Античността, и писмо, написано през Средновековието. Ръкописното писмо каролингски минускул, което е правело разлика между малки и главни букви и е оставяло разстояние между думите, се е наложило едва през VIII век.
Двамата с Козимо сигурно си мислехме едно и също. Отговорът на загадката сигурно се криеше в някой служител на библиотеката. Само човек, който работеше там, би установил, че на пергаментите на Пилат не им е мястото при писмата на Нострадамус, и би знаел къде е ключът за витрината. После би се досетил, че пергаментите са свързани с убийството на Самуел Рицо, и със сигурност би се свързал с полицията. Обадих се на инспектор Ломбарди, за да го попитам. Не, никой не ги беше търсил. За сметка на това Тони Еспозито решил да сложи картите на масата. Но продължавал да твърди, че Рицо бил паднал.
Значи на двамата с Козимо ни оставаше следната хипотеза: служител от „Библиотека Медичи Лауренциана“ сигурно съвсем случайно е попаднал на пергаментите на Пилат сред писмата на Нострадамус. След това ги е взел. Без да съобщи на ръководството на библиотеката. Или да се обади на полицията.
Казват, че без библиотеките не бихме имали нито минало, нито бъдеще. Докато се качвах нагоре по стълбите на „Библиотека Медичи Лауренциана“, се замислих, че всеки един от служителите може да е крадецът. Нямаше как да не заподозра и най-близките колеги на Самуел Рицо. Леонардо Романо, кодиколога. Катерина Коломбо, фрагментолога. И все пак. Не ми се струваше вероятно.
Двамата с Козимо отново огледахме изложбата на Нострадамус.
— Под тази купчина скрих писмото — тихо заяви той, посочвайки към съответната купчина. — Пергаментите бяха съвсем малко по-големи от писмата на Нострадамус, но това би направило впечатление на един-двама души.
Прочетох предсказанието:
Картончето до него гласеше: „Колкото и невероятно да звучи, в това известно пророчество от 1555 година Нострадамус предсказва кацането на Луната през 1969 година, случило се над четиристотин години по-късно“.
След това отидохме в лабораторията, където Леонардо Романо и Катерина Коломбо тъкмо реставрираха крайния лист и напуканата кожена подвързия на една Библия от 1708 година. Лицата и на двамата грейнаха. След като им представих Козимо, Катерина попита дали има нещо ново за пергаментите. Ако ги бяха откраднали двамата с Леонардо, тя се преструваше толкова добре, че дори академията, определяща кой ще спечели Оскар, би се впечатлила.
Разменихме си общи приказки и накрая успях да вметна един важен въпрос:
— Тази изложба на Нострадамус е интересна. Кой е кураторът?
— Беатриче Моранди — отговори Леонардо.
— Тя има ли връзка с лабораторията?
Леонардо се засмя. Катерина го сряза с поглед.
— Не, не! — отсече той.
