Приближихме се до една стъклена витрина, дълга няколко метра. Там кураторът беше сложил спретнати купчини писма, подредени по години, в които Нострадамус се е опитал да опише бъдещето в стихотворна форма. Между купчините имаше малки картончета, които посочваха съдържанието на писмата.
Едно от предсказанията гласеше:
На картончето до него пишеше: „Тук Нострадамус предсказва и Втората световна война, и появата на Хитлер, но сгрешава няколко букви от името му. Ще трябва да му простим това“.
И преди бях попадал на предсказанието. Пълни глупости. По времето на Нострадамус латинското име Хистер обозначавало земите в долния край на река Дунав.
Кураторът на изложбата явно не беше учен с критическо мислене.
— Пергаментите? — подсетих Козимо.
— Къде би скрил нещо изключително ценно? — попита той.
— В сейф?
— Някъде, където никой не би се сетил да го потърси.
— И къде е това?
— Вместо да хукна навън с незаменимото писмо, взех ключовете от куката на стената в лабораторията.
— Какво отключват те?
— Витрините — отговори Козимо и потупа тази пред нас. — Сложих писмото на Пилат под една от купчините писма на Нострадамус. Пергаментите бяха само малко по-големи от останалата ръчно изработена хартия.
Едва се сдържах да не ахна.
— Някой палеограф, консерватор, дори типограф лесно би ги различил — отбелязах аз.
Римляните са писали големи букви и не са оставяли място между думите. Едва по-късно се наложил друг начин на изписване — с разстояние между отделните думи и малки и главни букви.
— Разбира се. Но оставих писмото на Пилат
Козимо се усмихна триумфално. Нахакано перна витрината с пръсти. След това извади един ключ, закачен на жълта табелка, от джоба си. Клекна и се вгледа в купчината писма зад стъклото.
Изведнъж сбърчи чело.
— Боже господи! — възкликна той.
Никога не бях виждал човек да пребледнява. Но предположих, че точно това се случва с Козимо. Той премести поглед от купчината писма към мен.
— Пергаментите ги няма.
