— Къде… е… писмото? — задъхано и с усилие произнесох отделните думи.
Беатриче Моранди не забелязваше присъствието ми. В момента се намираше в съвсем друга вселена.
— Можех да си купя нов живот — каза тя. Говореше на себе си. — Да стана богата. Да изчезна. Да се сдобия с нова самоличност. Можех да живея във вила в Южна Америка с изглед към океана. Но не. Не ми стиска.
Забелязах, че Козимо се стресна. И той като мен се страхуваше, че се е случило най-лошото.
Моранди стана и отиде до много стар сейф в единия ъгъл на кабинета си. Примирено почука върху стоманената му врата.
След това клекна.
Завъртя диска напред-назад.
Отвори тежката врата.
Извади една папка.
Не смеех да дам израз на облекчението си. Не и преди да видя писмото със собствените си очи.
Тя се приближи до мен с малки стъпки и ми подаде папката. Внимателно я отворих.
Хилядолетното писмо, написано от Пилат до Тиберий, беше добре запазено. Плъзнах поглед по изрядните хоризонтални линии. Почеркът беше равен и наклонен леко надясно. Писмото беше написано върху велен — най-финия пергамент, изработен от телешка кожа. На първата страница пишеше до кого е адресирано: „моя господар, Тиберий Цезар“. Завършваше с печат, който се състоеше от две кръстосани P-та.
— Знакът на Пилат Понтийски! — с благоговение заяви Козимо.
Писмото се състоеше от четири страници. Фактът, че беше адресирано до самия император, обясняваше защо Пилат е използвал велен, а не по-обикновен пергамент или — пази боже — папирус.
Беатриче Моранди се беше свила на стола си с невиждащ поглед, насочен надолу към бездната, която я очакваше.
— Няма да подадем сигнал в полицията — казах аз, за да я утеша.
Тя не реагира. Това беше шансът ѝ. А не се възползва от него.
Двамата с Козимо внимателно отнесохме папката обратно в лабораторията, осветена от златните лъчи на следобедното слънце.
— Писмото! — триумфално се обърнах към Леонардо Романо и Катерина Коломбо.
Неговото лице грейна, а тя плесна с ръце.
— У Беатриче ли беше? — удивено попита той.
Взех чифт ръкавици и наредих четирите страници върху алуминиевия плот. Двамата с Козимо ги заснехме отблизо с телефоните си.
— Сложете ги право в сейфа! — казах след това на Леонардо.
Козимо се зачете в латинския текст, а през това време Леонардо прибра папката с ценните пергаменти в сейфа. Накрая затръшна вратата.
Аз се свлякох на дивана в лабораторията и се обадих на Уилям Макнамара, за да му споделя добрите новини.
— Знаех си, че мога да разчитам на вас — възкликна той с гърмящия си глас. — Прочетохте ли писмото?
— Не още. Козимо го чете в момента. Но е на латински, а и го гледа от телефона си, така че ще отнеме време.
Попитах го как безопасно да го отнеса до МНД в Лондон.
— Имам контакти във Флоренция — обясни ми той. — Ще дойдат да вземат пергаментите. Ще ви изпратя съобщение с една парола.
Приключих разговора. Козимо все още си гледаше телефона. Мърдаше си устните. Четеше всяка отделна дума и я превеждаше наум.
— Какво пише Пилат? — поинтересувах се аз.
— Изчакай! — сряза ме той.
Макнамара ми изпрати съобщението с паролата:
Леонардо и Катерина се върнаха към реставрацията на старата Библия, но от време на време хвърляха по някой изпълнен с любопитство поглед на Козимо.
След известно време ми се обадиха контактите на Макнамара във Флоренция. Били долу при колонадата на атриума. Помолих Леонардо да извади пергаментите от сейфа и бързо слязох по стълбите на Микеланджело.
Чакаха ме двама гиганти, облечени в подсилени със стомана костюми.
—
Качихме се заедно до лабораторията. Метална папка за документи беше закопчана с белезници за китката на единия гигант. Сложих папката с писмото в нея.
Непознатите се обърнаха и си тръгнаха, без да кажат нито дума.
Изпратих съобщение на Макнамара, за да му съобщя, че са взели писмото. Той ми отговори с емотикон с вдигнат палец.
Козимо седеше на дивана зад неносещата стена. Беше оставил телефона си настрани.
— Прочете ли го? — попитах аз.
Беше пребледнял и го обля студена пот.
— Всичко наред ли е?
Няколко секунди стоеше неподвижно, вперил уплашен поглед пред себе си.
Побиха ме тръпки.
— Козимо?
— Боже господи — толкова тихо възкликна той, че едва го чух.
През затворената врата до нас достигаше врявата, вдигана от ученици, които бяха дошли на обиколка. На тавана упорито премигваше една гаснеща неонова лампа.
— Какво пише в писмото? — попита Леонардо.
— Прочетох само отделни фрагменти — уклончиво отговори Козимо.
— Но… — поде Катерина.
— Нищо не мога да кажа — отсече той.
В мига, в който двамата с него благодарихме на Леонардо и Катерина за помощта им, неоновата лампа се предаде и изгасна.
Слязохме надолу по стълбите.
Минахме през колонадата на атриума.
Излязохме от „Библиотека Медичи Лауренциана“.
Козимо спря, напълни лулата с тютюн и я запали. Беше потънал в размисли. Прочетеното го беше разтърсило. Едва когато стигнахме до пълния с туристи площад пред базиликата, ме хвана за рамото.
