— Винаги съм се смятал за вярващ католик — заяви той. Слънцето осветяваше лицето му. — Религията е част от мен. Това се отнася за повечето ми сънародници. Тук религията, идентичността и културата представляват едно цяло. Но сега?
— Сега?
— Сега вече не знам в какво да вярвам.
От ноздрите му излизаше тютюнев дим.
Мълчаливо се върнахме на площада пред „Санта Мария дел Фиоре“. След това седнахме на една маса с изглед към величествения купол на катедралата. Козимо поръча вино и отново запали лулата.
— В момента имам голяма нужда да пийна нещо — призна той.
— Какво пише Пилат?
Той намери първата страница от писмото на телефона си и ми го подаде.
— Чети!
В същия миг келнерът донесе две чаши и бутилка кианти.
— Латинският ми не е много силен — признах аз и му върнах телефона.
Келнерът ни наля вино. Козимо си поръча вода. След това отпи голяма глътка вино и започна да чете.
Говореше бавно и с паузи. При много от думите се замисляше, търсейки точния превод. През равни интервали от време спираше, за да смукне от лулата.
След увода, в който Пилат щедро възхваляваше императора, следваха общи описания на еврейския народ, проблемите, които създавал, и местните политически спорове.
Келнерът най-накрая донесе водата.
Козимо превеждаше дума по дума. Тонът на писмото беше архаичен, арогантен и официален. Към края Пилат споделяше подробности от лично естество, съсредоточавайки се главно върху брака си с Прокула. По начина на изразяване си личеше, че не за първи път разкрива най-съкровените си мисли на императора.
— Но… — започнах аз. Наистина не разбирах какво толкова е разстроило Козимо.
— Има още. Пилат е добавил послепис.
В мига, в който Козимо сниши глас и започна да превежда, над главите ни прелетя гълъб.
