— Тя е библиотекарка — обясни Катерина.
— Отговаря за колекцията от ръкописи — добави той. — Особена жена.
— В какъв смисъл? — поинтересува се Козимо.
— Малко е жалка.
— Замълчи! — скастри го Катерина.
— Ама такава е!
— Жалка? — попитах аз.
— Просто е особена — заяви Катерина.
— И още как — промърмори Леонардо.
Кабинетът на Беатриче Моранди се намираше в едно закътано крило на библиотеката. На табелката на вратата пишеше: BEAT ICE MORA DI. Някой пакостник беше махнал две от буквите. Двамата с Козимо се спогледахме, след което аз почуках на вратата. Извикаха ни да влезем.
Моранди беше съвсем дребна жена с лице с много остри черти, като на птица, и буден поглед. Щом ме разпозна, се стресна. Сигурно ме беше виждала в някоя от онези програми по телевизията, които непрекъснато се въртяха.
— Добър ден — поздравих я аз.
Тя вдигна ръце пред гърдите си, сякаш за да се защити, и опря сплетените си пръсти в брадичката си. Погледна въпросително към Козимо, без да поздрави, а той се представи с официален тон.
Тя продължаваше да мълчи. Накрая се сви зад бюрото си, предизвиквайки съжаление. Нямаше стол за посетители, така че двамата с Козимо останахме прави.
— Интересна изложба — отбеляза той. Най-вече за да наруши настъпилата тишина.
— Благодаря — едва чуто отговори тя. Преглътна. Накрая събра смелост и попита: — За какво става въпрос?
Гласът ѝ беше уплашен и ядосан.
Странното ѝ поведение — хем стреснато, хем агресивно — ни изненада. Затова отначало никой от нас не успя да отговори.
— Не може да се каже, че предсказанията на Нострадамус са особено точни — предизвиках я аз. Това не беше отговор на въпроса ѝ, а по-скоро опит да я накарам да говори.
— Зависи от гледната точка — заяви тя.
— Така ли?
— Това е най-посещаваната изложба на библиотеката от години насам.
— Поздравления — каза Козимо.
— Нали хората не продължават да вярват на небивалиците му? — попитах аз.
— Небивалици?
— Лесно е да предскажеш войни, катастрофи, глад и пандемии, стига да не споменаваш точно за кога и къде се отнасят — заявих аз. Нострадамус се е изразявал толкова общо, че впоследствие можеше да откриеш каквото си искаш в стиховете му. Приписваха му се десет хиляди предсказания. Чуми, суша, земетресения, наводнения, смърт на крале, войни и нашествия. — Рано или късно е щял да познае.
— Може и така да се разсъждава.
— Вие самата вярвате ли в предсказанията му?
— Смятам, че има интересен поглед върху бъдещето. За това ли сте дошли? За да си говорим за Нострадамус?
— Предполагам, че знаете за писмото на Пилат, намерено в гроба на Ириней в Лион.
Тя отново не отговори. Отправи ми предизвикателен поглед.
— И за случилото се със Самуел Рицо — добави Козимо.
Тя кимна.
— Всички изпаднахме в шок от новината за смъртта му. Още в понеделник сутринта музейното ръководство реши изложбата да се състои.
— Не сме дошли, за да се оплакваме от нея.
— Тогава за какво става въпрос?
— Къде е писмото от Пилат?
Изражението ѝ се промени едва забележимо.
— Пропиляният ми живот е тъжен факт — отбеляза тя.
Нито аз, нито Козимо казахме нещо. За какво говореше?
— Дипломирах се като библиотекарка преди трийсет години — продължи тя. — Наистина разумен избор на професия! — отбеляза после и презрително се присмя на себе си. — Две катастрофални връзки. Не разбирам от мъже. Нито пък от пари. В момента живея под наем в боксониера.
Тази сърцераздирателна и строго погледнато, безсмислена история по-скоро ме обърка, отколкото да ми помогне да разбера. Постепенно ме обзе страх.
— Получих един шанс — добави тя. — Един!
— За какво? — попитах аз.
— Колко може да струва автентично писмо, написано от Пилат Понтийски, през 2021 година? След като бил откраднат и обявен за продан през 90-те години, цената на „Дидахе“100 достигнала няколкостотин хиляди евро. Писмото на Пилат сигурно струва десет пъти повече, нали?
— Защо питате?
Моранди избягваше да ме погледне в очите.
— Вярно ли е — разсъждаваше на глас тя, — че ние, хората, получаваме само един шанс в живота?
Гласът ѝ беше тънък и напомняше по-скоро на шепот.
Разбирах я. Тъжен факт беше, че ние, хората, рядко се осмеляваме да преследваме мечтите си докрай. Стигахме само до средата. Наполовина свършена и средно добра работа. Не се стремихме към звездите, а към върховете на дърветата. У Беатриче Моранди виждах човек, който не е отключил пълния си потенциал и който с болка осъзнава, че животът няма какво повече да ѝ предложи. Къде отиде времето и всички онези възможности?
— Шанс? — попита Козимо. — За какво?
— Нещо голямо, нещо наистина голямо. Нещо, което би променило всичко. Мислех, че това е шансът ми.
— За какво? — повторих аз.
— Но не успявам да се възползвам от него дори и когато ми се поднася на сребърен поднос.
— Моранди — строго я заговори Козимо, — за писмото ли говорите?
Тя не беше тук. Двамата с Козимо не бяхме част от разговора. Тя по-скоро водеше монолог.
Подсмръкна.
— Един шанс. Един! Грабнах ли го? Успях ли да се възползвам от него?
— За пергаментите ли говорите? — попитах аз.
Изведнъж Моранди ме погледна в очите.
