— Дори Коза Ностра, Ндрангета и Камора навлязоха в бизнеса с редки ръкописи — ядосано отбеляза тя. — Ами аз?
— Нали не сте ги продали на мафията? — извика Козимо.
Реакцията му сякаш я накара да се опомни. Погледна към него.
— Забелязах чуждото писмо сряда следобед — разказа тя тихо, сякаш не искаше никой да я чуе. — След обяд направих една обиколка на изложбата, за да огледам витрините. Исках най-вече да се уверя, че всичко е наред. Забелязах нещо странно. Под купчината писма от 1556 година бяха пъхнати някакви други пергаменти, които бяха малко по-широки от хартията на писмата.
— Аз ги сложих там — обади се Козимо.
Тя не го чу, а и това, което каза той, не я интересуваше. Честно казано, не изглеждаше съвсем с всичкия си.
— Уплаших се, разбира се. Отидох в лабораторията, за да взема ключа за витрината, но го нямаше. Тогава осъзнах, че нещо наистина не е наред. Трябваше да сляза долу до охраната, за да взема резервния ключ. Отворих витрината, сложих си ръкавици и внимателно извадих купчината писма. Веднага забелязах, че писмото най-отдолу е написано върху пергамент, и то на латински. Много преди да се появи каролингският минускул и всичко, характерно за него. Нострадамус е писал на майчиния си език. Среднофренски. Освен това е използвал дебела положена хартия.
— Какво направихте с писмото? — попитах аз.
Тя ни погледна. Очите ѝ бяха плувнали в сълзи.
— Едва когато видях подписа на писмото, осъзнах какво съм намерила. И какво трябва да направя.
„Боже господи — помислих си аз, — унищожила го е.“
