След три седмици мама вече изцяло беше престанала да общува и почти през цялото време спеше. Накрая се обадих на един стар приятел на татко, който беше лекар. На погребението ми беше казал да му се обадя, ако се нуждая от нещо. Иска ми се хората да не казват подобни неща, ако не ги мислят. Той се съгласи да дойде вкъщи с подчертано нежелание — беше висок, едър мъж с мъчителна кашлица, която използваше като акцент на всяко изречение и която подчертаваше сериозността на думите му. Прегледа я в стаята ѝ. После излезе и започна да ме разпитва как се справям,
Доктор Кашлица наруши Хипократовата клетва и каза на чичо ми, че майка ми е в ужасно душевно състояние и аз се справям сам. Искрено съжалих, че съм намесил семеен „приятел“. Последва голяма суматоха и въпреки настояванията ми, че мога да се грижа сам за себе си, че съм на осемнайсет и съм зрял човек, баба Фиц обяви, че се нанася в „Авалон“, за да ме гледа. Аз нямах право на глас. Лекарят беше уведомил и училището, където веднага се престориха на много загрижени за добруването ми. Директорът изрази мрачни опасения заради свободно падащите ми оценки. Но не ги беше грижа, когато през първия месец всеки ден ме пребиваха.
— Така би искал баща ти — каза баба Фиц, пристигайки с огромен куфар, сякаш това щеше да оправи всичко. Леля Роузи, чичо Фин, докторът и директорът се съгласиха. Майка ми беше откарана в „Сейнт Джон ъв Годс“ един ден, докато бях на училище. Когато се прибрах, баба метеше счупено стъкло и предположих, че мама не е тръгнала без бой.
Баба Фиц беше на 77 години, физически здрава и с ясен ум. Когато бях малък, тя ме обожаваше. Бях първото ѝ внуче и не можеше да ми се насити. Хвалеше всичките ми ранни постижения и се перчеше с мен пред приятелите си. С мама се караха за мен, сякаш бях кученце. Но докато мама угаждаше на всеки мой каприз, баба беше по-строга. Беше ужасена, когато видя колко съм наддал през последната година и бе упрекнала майка ми, че не обръща внимание на храненето ми. Сега, когато мама я нямаше, баба ръководеше къщата като военен лагер. Мразех това, мразех факта, че е у дома и ме третира като дете. Ужасно се безпокоях, че мама никога няма да се оправи достатъчно, за да се прибере. Бягах в къщата на Хелън, когато можех, отчасти заради компанията, целувките и възможността за повече, но най-вече защото имах шанс да хапна порция нормална храна и да гледам интересна телевизия. Винаги можех да изкрънкам минипица или къри „Веста“. Запознах се с майка ѝ — прочутата поетеса и любителка на цветята. Приличаше на Хелън и не беше много по-възрастна. Беше хипи, пушеше цигара от цигара и имаше дрезгав глас. Пиеше бира от бутилката. Когато не пишеше, работеше като редактор в литературно списание и излизаше с дългокоси мъже в дънки, които идваха у тях от време на време. Вече познавах малките братя на Хелън — те бяха груби и устати като Хелън, но се държаха приятелски.
— Мили Боже, я какъв си огромен! — каза най-големият първия път, когато ме видя.
По-малкият се захили, криейки устата си с ръка. Струваше си, щом получавах минипица или препечен хляб със задължителната чаша чай.
Баба Фиц не харесваше Хелън. Казваше, че е недодялана и обикновена. Приемам, че вероятно беше недодялана, но категорично не беше обикновена. Нямаше много момичета като Хелън. С нея се срещахме няколко пъти в кръчма, но баба подуши, че мириша на алкохол и се опита да ме накаже. Пренебрегна настояването ми, че съм възрастен и вече мога да пия законно, като ми каза първо да спечеля парите, с които да си плащам. Не знаеше нищо за чековете, подписани от мама. Баба настояваше да уча и да оставя Хелън настрана, докато не си взема изпитите. Съгласих се да я виждам само през уикендите, но лъжех и казвах, че отивам в библиотеката, когато ходех при Хелън през седмицата.
При режима на баба изкарах четири месеца на дажби, ограничени джобни и принудителен труд. След първите шест месеца донякъде свикнахме един с друг. Живеехме в атмосфера на взаимна толерантност, но с течение на времето отношенията ни станаха почти сърдечни. Отдавам го на стокхолмския синдром. По новините говореха за гладните стачки на членове на ИРА. Чудех се дали баба не изразява политическо становище с малките ни порции. Нищо не дразнеше баба Фиц повече от това да ме види седнал, особено пред телевизора. Можех да гледам само филми от рода на „Малка къща в прерията“, „Семейство Уолтън“ и „Ангелус“. Всичко друго ми беше забранено. Единственият друг случай, в който ми бе позволено да седя, беше когато учех.
