Не знам защо вече не можех да уча, но просто бях изгубил интерес. Сякаш нямаше смисъл. Тревожех се за майка си, а Ани Дойл продължаваше да обсебва сънищата ми. И когато ме пратеха да уча, обикновено пишех безумни фантастични истории, в които спасявах Ани Дойл, отивах на вечеря с Ани Дойл или правех секс с Ани Дойл. Държах под възглавницата си гривната, на която бе гравирано „Марни“. Ако само баба знаеше! Тя ми измисляше работа, за да стоя прав. Караше ме да окопавам замръзналата земя край градинския плет през февруари, да нося боклук от тавана до бараката в края на градината, а после да го връщам обратно. Предложи на една изкуфяла стара съседка да разхождам кучето ѝ.
Баба Фиц не криеше факта, че смята майка ми за слаба и себична. Баба беше изгубила син, своя „плът и кръв“, но „мен няма да видиш да се търкалям по болници, оставяйки едно бедно дете да се оправя само“. Признавам, тя искрено смяташе, че прави възможно най-доброто за мен. Сигурно е разбирала, че не мога да я понасям по вечно лошото ми настроение и намръщено изражение, но не обръщаше внимание на отношението ми и сложи катинар на хладилника. Един-два пъти я чух да подсмърча или да плаче, но когато влизах в стаята, тя бързо попиваше очите си и излайваше някаква заповед. Разбирах, че оплаква сина си.
Посещавах мама всяка седмица и горчиво се оплаквах от баба, но в продължение на цяла вечност майка ми не беше способна да ми отговори смислено. Опитвах се да ѝ припомня по-щастливите времена, показвах ѝ поред всички амулети на гривната, за да се сети значението на всеки, но нямаше видимо подобрение. Тревожех се, че може никога да не се възстанови. Тя седеше до мен, галеше лицето ми и се усмихваше като сляпа. Навярно лекарството действаше така, за да позволи на мозъка ѝ да се излекува.
Постепенно тя започна да общува по малко, говореше за статиите във вестниците и за телевизионните предавания, които гледаше. Беше станала болезнено слаба и се оплакваше, че от новото лекарство не може да спи. Постепенно започна да ме забелязва. Искаше да оздравее. Беше ужасена, че може да остане там завинаги.
Един ден ми каза:
— Поне няма да има повече помятания, след като татко ти го няма.
Очите ѝ плувнаха в сълзи.
— Аз ще се грижа за теб, мамо — обещах.
Очите ѝ светнаха, топлината се появи отново на лицето ѝ и аз започнах да се надявам, че тя скоро ще дойде на себе си.
Един ден се върнах от училище и открих, че баба ми е купила много нови дрехи. Изборът ѝ беше учудващо модерен — хубави джинси, якета, тениски, фланелки, пуловери, анораци. Бях свикнал с панталони с ластик на талията и развлечени пуловери.
— Никога ли не се поглеждаш в огледалото? — попита тя.
Отговорът беше „не“. Обикновено избягвах огледалото или поглеждах отделни части — отново излязлата пъпка на брадичката ми, драскотината на коляното, която бях получил, когато в училище ме блъснаха в стената, кичурът коса зад лявото ми ухо, който отказваше да се покори на гела или гребена.
— Качи се горе и ги пробвай — каза тя. — Мога да върна всичко, което не ти стане.
Качих се в стаята на мама, защото там имаше огледало в цял ръст. Още докато минах покрай него, за да оставя дрехите на канапето, се изненадах. Човекът, който ме гледаше, беше непознат. Няма да преувеличавам — още бях дебел, но липсваха няколко дипли под брадичката и няколко гънки тлъстина около корема. Забелязваше се костната структура на лицето ми, можех да видя издадената горна част на скулите си. Трябваше да предположа, че с увеличаването на физическата активност и малките порции ще загубя тегло. Бях забелязал, че яките ми са по-хлабави, но ластичните колани просто се бяха адаптирали. Хелън беше казала, че се радва, че се старая заради нея, но досега не бях разбрал какво е имала предвид. Повечето от новите дрехи ми ставаха. За пръв път от повече от две години изглеждах просто пълен, а не дебел. Може би фланелката от „Междузвездни войни“ сега щеше да ми стане. Отстъпих назад, завъртях се и когато отново се обърнах към огледалото, видях, че баба Фиц стои на вратата и ме гледа с гордост и задоволство.
— Почти си готов. Ето така трябва да изглеждаш. Знам, че бях сурова с теб, но исках да видиш какъв можеш да бъдеш, без да знаеш какво правя.
Езикът ми беше вързан. Ако това беше филм, щях да изтичам да я прегърна, но не беше. Баба не обичаше да я докосват. Никога не се бяхме прегръщали или целували. Стояхме и се усмихвахме неловко един на друг.
— Майка ти се връща във вторник. По-добре е, отколкото когато и да било след смъртта на Андрю — тя подсмръкна. — Сигурна съм, че те обича, но не бива да си позволяваш да се върнеш към онова състояние. Можеш да бъдеш много хубав млад мъж. Погледни!
Тя посочи огледалото.
Вгледах се и видях мъжа, а не момчето. Но момчето у мен беше развълнувано. Мама беше по-добре! С нетърпение чаках всичко да стане отново нормално, каквото и да беше новото нормално без татко. Усмихнах се на баба и за миг между нас се възцари примирие. А после тя съсипа всичко, като ме обърна към огледалото и каза:
— Виждаш ли? Одрал си кожата на баща си.
