— Може ли да дойда у вас на вечеря? — попитах, опитвайки се да не допускам отчаянието да отекне в гласа ми.
— Ами баба ти?
— Майната ѝ.
— Леле, Лар, какво е направила този път?
Хелън беше свикнала да ѝ се оплаквам от баба.
— Нищо, просто искам да дойда у вас.
Тя го прие като комплимент, но всъщност това нямаше нищо общо с нея. Исках да бъда близо до нея, шумните ѝ братя и майка ѝ с дрезгавия глас. Исках да има приказки, разправии, музика, телевизия, врява и всичко, което може да ме разсейва. Не исках да се прибера и да погледна през кухненския прозорец.
Може би заради контраста онази вечер у Хелън беше една от най-приятните, които съм преживявал. Майка ѝ се зарадва да ме види по своя проницателен начин: „О, Лар, я виж — изглеждаш чудесно, но си малко блед.“ Тя не възрази, когато с Хелън си отворихме кенчета бира на масата за вечеря, а аз открих, че ненаситният ми апетит се е върнал, докато тъпчех все повече храна в устата си.
— Мисля, че яде достатъчно — каза Хелън, когато обрах последните трохи от ябълковия пай с вилицата си.
Двамата се качихме горе „да учим“, опипвахме се несръчно и стигнах по-далеч с нея, отколкото всеки път след първото ни сношение, но не и докрай.
— Боже, тази вечер си настоятелен — каза тя, — но по-добре ще е да се прибираш. Почти единайсет часа е и баба ти ще прати полицията да те търси.
Когато се прибрах, баба беше бясна.
— Направих специална вечеря, защото утре си тръгвам, а ти дори не прояви приличието да ми се обадиш, че няма да се прибереш. Това показва пълна липса на уважение. Какво трябваше да си помисля? Предполагам, че си бил в къщата на онова момиче.
Извиних се. Трябваше да ѝ се обадя, но знаех, че щеше да ми забрани да отида у Хелън в делнична вечер. Мама щеше да се прибере утре. Как щях да ѝ кажа какво съм открил? Вече беше преживяла толкова много. Но накрая щеше да се наложи да ѝ кажа. Проклинах баща си за това, което беше причинил не само на Ани Дойл, но и на нас. Какво щеше да стане с нас сега? Не вярвах, че мама ще успее да го преодолее.
В началото беше чудесно да съм омъжена за Деси. Оженихме се през лятото, след като Ани изчезна. Беше тиха, скромна сватба, отчасти заради парите, отчасти защото не изглеждаше редно да празнуваме без Ани. През първите няколко години Деси беше много любвеобилен и грижовен, но аз не исках да имам деца, а той ужасно бързаше. Винаги беше казвал, че разликата във възрастта не бива да ни разделя, но се боях, че сега това ще се случи. Аз бях на двайсет и четири. Мислех, че имам много време, затова винаги внимавах. Той каза, че иска да има син, преди да остарее толкова, че да не може да рита на игрището с него.
— А ако е дъщеря? — попитах го.
— Тогава ще продължим, докато не си родим по едно от двата пола.
Той се засмя, но не се шегуваше и аз знаех, че рано или късно ще трябва да седнем и добре да си поговорим.
Още не му бях казала за госпожица Ла Туш и предложението ѝ. Тя идваше често в ателието за химическо чистене, а понякога, когато другите бяха на обяд, аз бях на касата. Предполагах, че беше около 45-годишна, винаги много добре поддържана — с безупречна прическа и маникюр. Беше висока и слаба, вървеше по особен начин — с бедрата напред и вирната глава. Винаги беше чиста и спретната. Много държеше на дрехите си и сигурно беше богата, защото даваше почти всичко на химическо чистене, а това бяха кожи, кадифе, коприна, сатен и тъкани с ярките цветове на скъпоценни камъни и етикети на чужд език. Разпознах имената на неколцина дизайнери. Не може да работиш в ателие за химическо чистене и да не започнеш да се интересуваш поне донякъде от дрехи. От време на време аз и другите момичета пробвахме дрехи, докато г-н Марлоу го нямаше, макар че аз вече бях заместник-управител. Ако ни хванеха, щеше да стане страшно, но ние внимавахме. Другите момичета коментираха как всичко ми стои много добре, а аз трябва да призная, че харесвах луксозните рокли на госпожица Ла Туш.
Един ден тя беше дошла да вземе коприненото сако на Ив Сен Лоран, което беше дала за „Почистване със специално внимание“, и когато ѝ го подадох в найлоновия плик, не се сдържах да ѝ кажа:
— Това е най-красивото нещо, което някога е минавало оттук.
Тя ме погледна над очилата си и ме огледа от глава до пети, преди да отговори.
— Колко сте висока?
— Какво? Мисля, че 1,70.
Тя надзърна през тезгяха към ниските ми обувки.
— Жалко.
— Моля?
— Били ли сте някога модел?
Засмях се и посочих косата си.
— С това? Няма начин.
Тя посегна и хвана нежно брадичката ми, обръщайки лицето ми към светлината. Акцентът ѝ беше почти английски.
— Косата е най-ценното ти качество, скъпа. Не я подценявай. Имаш и добра костна структура. Твърде ниска си за подиума, но определено ставаш за фотореклами. Можеш да бъдеш една от малкото ирландки, които стават световноизвестни. Италианците обичат червенокосите — тя извади визитка от портмонето си. — Обади ми се, ако се интересуваш.
После се плъзна навън тъй грациозно, както беше влязла.
