— Скъпа, ти си много красиво момиче с естествена усмивка. Приличаш на младата Шърли Маклейн. Имаш съвършен тен и костна структура. Не разбирам защо чака толкова, преди да ми се обадиш. Всяко друго момиче на твоята възраст щеше да хукне след мен още от ателието.
Не знаех какво да кажа.
Тя въздъхна.
— Защо червенокосите имат толкова ниско самочувствие? Помни, че това, което е било морковено в детството ти, сега се нарича тицианово червено. Знаеш ли колко хора плащат, за да им боядисат косата в този цвят?
Поклатих глава и срамежливо прокарах ръка през косата си.
— Моите клиенти ще плащат, за да бъдеш модел на дрехи, козметика за коса и кожа, а може би и на хранителни продукти или перални машини, кой знае? Но аз мисля да те вкарам в списания от висока класа. Ще вземам двайсет процента от печалбите ти, но аз ще ти намирам работа. Междувременно, на собствени разноски, ще те изпратя на курсове по поведение, етикет, грим и мода. Трябва да знаеш как да се движиш и обличаш като модел. И повече не носи полиестер, чуваш ли?
Бях смразена. Най-хубавата ми рокля не беше достатъчно хубава.
— От сега нататък само памук и вълна, докато не можеш да си позволиш нещо по-добро. Няма да е задълго — тя ми се усмихна. — Кога можеш да започнеш?
Бях слисана и поласкана, разбира се, но цялата тази информация беше твърде много, за да я възприема.
— Аз… Първо трябва да говоря със съпруга си.
— Съпруг? Мили Боже, на колко години си?
— На двайсет и четири.
— Сериозно? Боже мой! Добре, вече не си. Ако някой те пита, си на деветнайсет. И не си омъжена. Приемливо е да имаш приятел, но съпруг на тази възраст? Трябваше да изчакаш, докато станеш на трийсет. Фенлън фамилията на съпруга ти ли е? Как е моминското ти име?
— Дойл.
— Още по-зле. Ще го оставим Карън Фенлън. В него има известен чар — изведнъж сякаш я осени някаква мисъл. — Боже, кажи ми, че нямаш деца.
— Не.
Поне в това отношение можех да бъда твърда.
— Добре. Акцентът ти…
— Да?
— По-добре не говори, ако не те заговорят. Повечето ми момичета са от… образовани семейства.
Отпуснах се назад на стола.
— Клиентите ми ще ти плащат за това как изглеждаш, а не за това как говориш, но не ни трябва да ги отблъскваме ненужно — тя замълча. — Аз съм от Либъртис6. Ла Туш не е истинското ми име.
Това ме шокира. Хората от Либъртис говореха по-скоро като мен, отколкото като нея.
— Уроци по дикция, скъпа. Никой в модния бизнес не би ме приел сериозно, ако говорех като… теб.
— Не мога… да променя начина, по който говоря.
Тя се засмя.
— С твоята външност вероятно няма да има нужда. Сега да поговорим за стила ти на живот. Алкохол? Наркотици? Диви купони?
— Моля?
— Ако имаш успеха, на който се надявам, журналистите ще искат да научат повече за теб, за миналото ти. Има ли за какво да се тревожим?
— Не, нищо. Аз съм съвсем обикновена.
Не беше лъжа.
Цял следобед обсъждахме бъдещето ми. Тя ме увери, че едва ли ще ме карат да се снимам по бельо, освен ако не добия международна известност, но и тогава изборът ще е мой. Усмихнах се при тази мисъл. Международна известност.
Но имаше и пречки. Макар че Ивон щеше да плати за курсовете ми, аз също трябваше да похарча известна сума. Трябваше ми фотоалбум, направен от професионален фотограф. Нуждаех се от различни гримове, аксесоари за коса, шапки, шалове, чорапи във всички цветове, обувки с всякаква височина. Тя ме посъветва да си купя повечето от магазините за дрехи на втора ръка, но услугите на фотографа щяха да струват седмичната ми надница. С Деси спестявахме за собствена къща. Аз бях достатъчно щастлива и в апартамента над погребалната агенция на Томас стрийт, но Деси казваше, че ни трябва градина за децата.
Когато се прибрах, се приготвих да кажа на Деси. Той беше останал с впечатлението, че отивам при татко и аз не го поправих. С Деси споделяхме всичко и обикновено не вземах сама решения. Но напразно се бях тревожила, защото когато му разказах всичко и че може да печеля до петдесет паунда на ден, той се зарадва.
— За да носиш дрехи? В този град явно има идиоти.
Той ме обгърна с ръце и ми каза, че се гордее и че е късметлия, задето се е оженил за такава красавица.
— И не е нужно да си по бельо, нали?
След два месеца бяха ме снимали за албум, бях изкарала курса по гримиране и какво ли не. Отказах се да дъвча дъвка и от работата си в ателието за химическо чистене. Бях започнала да пуша от време на време и бях свалила два килограма. Първата ми работа като модел се задаваше. Татко беше съгласен, но мама не беше доволна.
— Не забравяй произхода си. Това накара Ани да кривне от пътя. Винаги е била любопитна. Искала е повече, отколкото сме можели да предположим.
Когато се обади от Мейо, гласът ѝ по телефона преливаше от съжаление.
— Може би сега го има, майко — казах аз, запазвайки за Ани сегашното време.
Отидох да видя татко, който седеше на обичайния си стол в бара на Сканлън. Когато мама живееше с него, той ходеше там веднъж-дваж седмично за едно бързо питие, преди да се прибере за вечеря, но сега, когато нямаше компания, беше по-вероятно да го открия там, отколкото у дома. Той се зарадва.
