Когато след смъртта на Андрю ме вкараха насила в психиатрия, не ми беше за първи път. Бяха ме отвели от дома ми против волята ми. Точно след като навърших девет години, прекарах близо година в дома на една леля, защото татко не искаше да ме вижда в „Авалон“ след злополуката.
Случи се само две години след като мама беше предизвикала скандал, когато избяга с водопроводчика. Искаше да вземе и нас, но татко ѝ забрани. Каза, че не е трябвало да се жени за жена с по-ниско положение и че никога нямало да преодолее унижението, на което го е подложила Мишел — майка ми.
Накрая всички свикнахме с отсъствието ѝ. Първата година всяка нощ плачех, докато заспя, пожелавах си и се надявах тя да се върне. Даяна ме наричаше „бебе“ и казваше, че мама не ни е обичала, но не беше вярно. Навремето мама ме обичаше. Помня усещането.
Мама беше много красива. Помня я много добре, макар че всичките ѝ снимки бяха унищожени. И сега, когато се погледна в огледалото, виждам следи от нея, макар да съм много по-стара, отколкото беше тя последния път, когато я видях. Почина през 60-те години — сама и явно в чужбина. На сватбата си получих картичка от нея, но не успях да я запазя. Татко я хвърли в камината. Близначката ми Даяна изглеждаше съвсем различно от мама и от мен. Аз бях руса, а тя — тъмнокоса; моите очи бяха сини, а нейните — кафяви. Аз имах високо чело, а тя нямаше брадичка. Не беше хубава, но макар да не бе наследила външността на мама, притежаваше класата на татко. Беше по-изискана от мен. Помня как татко казваше, че е невъзможно да ме научат на маниери.
След като мама си тръгна, аз се вкопчих в Даяна и я обожавах с цялото си сърце. Ние си принадлежахме. Но тя не ценеше като мен това, че бяхме близначки. Честно казано, дразнещо беше желанието ѝ да прави сама разни неща, да се облича различно от мен. Тя ме обичаше, разбира се — не може да не обичаш сестра си, особено ако сте близначки, но когато пораснахме, имаше моменти, когато започвах да си мисля, че не ме харесва. Понякога тя ме поглеждаше с отвращение, ако забравях да дъвча със затворена уста или случайно оближех ножа. Тя казваше, че любимите ми книги са боклуци и че предпочита класиците. Ако направех нещо, за да я подразня, Даяна не ми говореше дни наред. Казваше, че с нетърпение чака да пораснем, за да има собствен дом. Неприятно ми беше да си представям къщата без нея и плачех при тази мисъл. Но винаги ѝ прощавах бързо. Чудя се дали, ако беше жива, сега щяхме да бъдем приятелки.
Известно време след като мама ни напусна, татко се затвори и прекарваше дълги периоди заключен в библиотеката, където пиеше бренди. После се появяваше пиян. Обикновено не ми обръщаше внимание, защото му напомнях за жена му. Но слагаше Даяна на коляното си, разказваше ѝ приказки, даваше ѝ бонбони, гъделичкаше я — отдаваше ѝ цялото си внимание, което преди поделяше поравно между трите ни. Аз бях оставена на грижите на нашата бавачка и икономка Хана, която миришеше на нафталин и енфие. Постепенно той пак ме заобича, макар да усещах подозрението му, че по някакъв начин ще го предам и предполагам, че го направих, макар да прекарах остатъка от живота си в опити да се реванширам.
Беше 1941-ва година и ние с Даяна щяхме да празнуваме деветия си рожден ден — първото празненство след бягството на мама. Вълнувахме се ужасно. През изминалите години не бяхме ходили на рождени дни — вероятно татко е бил забранил. Поканихме всички петнадесет момичета от класа, татко ни поръча нови рокли и панделки за косите. Беше задействал връзки, за да намери допълнителни купони. Май беше необичайно горещ и в градината бяха поставени маси с изискани сандвичи, желета и дребни сладки, покрити с тюл заради пчелите. В края имаше шишета с джинджифилова бира в кофи с лед. Между ябълковите дървета беше опъната лента със знаменца. Татко беше, решил, че траурният период за майка ми е свършил и това беше първият явен знак, че възнамерява да се върне в света. Беше поканил сестра си — леля Хилари, и една приятелска семейна двойка, които се смееха на всичко, което кажеше той, и носеха еднакви фланелки без ръкави. Дамата ни даде по един шилинг и цял час натякваше колко е щедра. Когато наближи времето гостите да дойдат, ние с Даяна бяхме коленичили на канапето във всекидневната с притиснати в прозореца лица, за да видим кой ще пристигне пръв. Ейми Малоун дойде първа и ние я зашеметихме с ентусиазма си — заведохме я в градината, показахме ѝ езерцето, обедния бюфет, знаменцата и големия кон-люлка, който татко ни беше подарил сутринта. Редувахме се да го яздим известно време, докато изведнъж ми просветна, че никой друг не беше почукал на вратата ни. Къде бяха всички? Татко и двамата му приятели разговаряха в далечния край на градината, докато ние от време на време изтичвахме до къщата, за да се убедим, че Хана слуша за почуквания, а после отново излизахме навън.
След половин час никой друг не беше дошъл и приятелката ни Ейми доби смутен вид и явно започна да се чувства неловко. Седяхме на ръба на езерцето, потопили босите си крака във водата.
