Наеха ми нова учителка и татко избра всички предмети, които трябваше да изучавам: латински, музика, изкуство, литература, шев и кройка и така нататък. Работех много усърдно и бях отлична във всичко. Татко каза, че стойката ми се нуждае от внимание и в къщата дойде инструкторка по балет — една дребна французойка. Имахме много място, тъй че на горния етаж инсталираха станка и там, в преименуваната стая за танци, аз правех плиета и подскоци и ходех на пръсти, докато палците ми започнеха да кървят. Обичах мадам Гилем. Тя се държеше с мен като със собствено дете, макар че никога не спомена дали има деца. Взе ме под крилото си и ми обясни всичко, когато тялото ми започна да се променя. Каза ми, че трябва да общувам с момичета на моята възраст, но аз не исках. Мадам Гилем каза на татко, че съм най-добрата ученичка, на която някога е преподавала. Когато бях на шестнайсет години, тя предложи да кандидатствам в балетната школа „Садлърс Уелс“ в Лондон. Мисълта, че може да ме отпратят отново, ме хвърли в ужас. Татко сметна, че идеята е добра, но аз вече бях забелязала как той гледаше понякога мадам Гилем и това не ми харесваше. Един ден, докато ѝ помагаше да си облече палтото, той задържа ръцете си върху раменете ѝ, както правеше с мама. Тя му се усмихна. Дали мадам Гилем не се канеше да ме отстрани от пътя си? Бях се научила, че не мога да вярвам на никого. Престанах да ям, докато идеята за балетното училище не беше отхвърлена и мадам Гилем не беше уволнена. Продължавах да се упражнявам, за да поддържам тонуса и гъвкавостта си. Зад станката горе имаше огледална стена и на мен ми беше приятно да мисля, че момичето в огледалото е Даяна и че този път бяхме танцуващо дуо еднояйчни близначки.
Много години по-късно, когато се запознах с Андрю и той ме попита кое е момичето до мен на старите снимки, татко му обясни, че сестра ми Даяна се удавила трагично, когато сме били малки и рязко смени темата. Когато се сближих повече с Андрю, той ме попита за злополуката и аз го излъгах, че е станала на плажа. Той ме прегърна силно, за да ме утеши за загубата.
Забременях с Лорънс, когато бяха минали повече от три години след сватбата. С Андрю бяхме много щастливи, когато най-после заченах, а татко отвори бутилка отлежало вино, за да отпразнуваме новината, когато му казах.
— Време беше — каза той.
Не бях съвсем сигурна какво да очаквам, защото нямах сестра или майка, които да ме напътстват. Роузи — кралицата на плодовитостта, ме нападна със съвети, брошури, отвари и лосиони, но аз предпочитах сама да научавам всичко. Бременността беше неприятна и изтощителна, а раждането — мъчително, но когато акушерката сложи новороденото на гърдите ми, за първи път след смъртта на Даяна се почувствах цялостна. В това, че Лорънс се роди на Коледа, виждах пръста на съдбата. Той беше моят най-ценен подарък. Обожавах момченцето си. Той беше мой. Андрю ни остави да се оправяме сами поне в началото, но когато Лорънс стана на десет месеца и той настоя да преместим креватчето му в грижливо подредената детска стая в съседство, аз се разплаках.
— Трябва отново да имаме самостоятелна спалня.
Татко се съгласи с Андрю и въпросът приключи.
През лятото извеждах Лорънс с количката навън. Това го успокояваше, докато му раснеха зъби, и той спираше да плаче. Аз лежах върху одеяло на моравата до количката, слушах как тихичко си гука и усещах, че не заслужавам такова щастие.
Когато Лорънс беше почти на годинка, татко почина — в същия ден като Джон Кенеди. Боледуваше от рак вече от много месеци, и все пак смъртта му ме шокира толкова, колкото и тази на американския президент. Разбира се, Андрю ми съчувстваше, но аз бях изгубила мама, Даяна и татко и сега се вкопчих в Лорънс — единствения ми кръвен роднина.
Исках да го обучаваме у дома, но Андрю отново се наложи, твърдейки, че синът ни трябва да общува с други деца.
Задържах го у дома колкото беше възможно и когато тръгна на училище, беше едно от най-големите момчета в класа. Първата седмица всеки ден стоях пред училището и се опитвах да го зърна през прозореца на класната стая. Другите майки се опитваха да ме въвлекат в разговор, докато звънецът удареше, но аз не исках да разговарям с никого, освен с моето херувимче. Със замах го грабвах на ръце и го носех по целия път до дома.
Постепенно Лорънс започна да говори за другите деца и за учителите си и аз изпитах първите си пристъпи на ревност. Докато се превръщаше в независимо малко момче, някак свикнах с това, но дълбоката връзка, която бяхме споделяли, избледняваше. Скоро след седмия си рожден ден Лорънс отказа да сяда в скута ми, окуражен от Андрю.
— Прекалено си привързана към момчето. Остави го на мира.
Опитвахме се да зачена още едно дете. Казах на Андрю, че искам да имам пет деца. Той не беше съгласен, но прецени, че едно-две братчета или сестричета ще имат добър ефект върху Лорънс. Опитвахме се, но се проваляхме отново и отново. Лорънс щеше да си остане единственото ми дете.
Четиридесет години след смъртта на Даяна повторих на сина си думите на татко:
