— В по-малко от метър вода? А и момичето на Малоун, Ейми, каза, че Лидия седнала върху нея във водата. Това изглежда умишлено. Не би трябвало да се пренебрегва.
— Децата си измислят какво ли не. И хората непрекъснато се давят в плитка вода. Както и да е, Робърт каза, че бащата на Ейми е добър човек. Всички други родители били бойкотирали тържеството заради Мишел. Само той пратил детето си.
— Обзалагам се, че сега съжалява. О, Боже — каза леля Хилари, — това е прекалено ужасно.
— Знам, но трябва да помогнем с каквото можем. А на това дете горе ще остане травма за цял живот, трябва да го накараме да разбере, че вината не е била негова.
Тогава разбрах, че бях убила най-добрата си приятелка и най-злия си враг — своята близначка.
В края на първата седмица госпожица Елиът ми обясни, че сестра ми е умряла, но ме увери, че е било злополука, че никой не е виновен и че е било неизбежна трагедия. Със сухи очи я попитах как е станало. Тя обърна глава настрани и ме прониза с поглед.
— Не помниш ли? Вие с Даяна сте си играели в езерцето.
— Да?
— И Даяна си е ударила главата. Помниш ли?
— Да.
Писах на татко многократно, за да му кажа, че много тъгувам, че той и Даяна ми липсват. Молех го да ме посети или да ме върне у дома. Той не отговори. Госпожица Елиът каза, че бил много зает, имало недостиг на гориво заради Извънредното положение и на никого не разрешавали да кара кола. Предложих да дойде с колело, но госпожица Елиът каза, че се държа глупаво.
Виждах леля Хилари на вечеря. Тя ме наблюдаваше зорко и коригираше маниерите ми на масата. Дойдеше ли време за лягане, тя идваше в стаята ми, за да се увери, че съм си казала молитвите и съм помолила Бог за прошка. Казвах молитвите си с удоволствие, макар че трудно можех да вярвам вече в един Бог, който би позволил на мама да избяга или да ме остави да убия собствената си сестра. Леля Хилари си оставаше дистанцирана, но аз реших да не ѝ давам никакъв повод за оплакване. Дори в разгара на лятото малката къща беше студена. Когато есента премина в зима, беше направо мразовито. Мястото беше идилично, но живеехме в постоянната сянка на планината. Стояхме възможно най-много в кухнята, където беше готварската печка. Храната беше с купони и върху чиниите ни се появяваха ужасни, отвратителни неща, но аз изяждах всяка хапка, без дори да направя гримаса. Помнех, че трябва да внимавам за обноските си, и никога не повишавах глас, нито пък тропах с крак. Постоянно се опитвах да се държа като дама. Също като Даяна.
Коледа дойде и мина без посещение или писмо от баща ми. Леля Хилари и госпожица Елиът се опитваха да ме развеселят, но принудената им веселост беше прозрачна като вода.
Когато се върнах в Дъблин след десет месеца, кипях от вълнение и съвсем бях забравила, че нещата никога нямаше да бъдат същите. Пътувах с двуколка с госпожица Елиът, която ме остави с куфара пред вратата.
— Каква хубава къща! — каза тя. — Нямах представа, че е такава.
Всички казваха така, когато видеха за първи път „Авалон“. Сбогувахме се и аз ѝ обещах да пиша.
— Всичко ще бъде наред, малката. Ти не си лошо момиче.
Сега в спалнята ни имаше само едно легло и в гардеробите бяха само моите дрехи, повечето от които ми бяха умалели. Хана беше заместена от Джоун — доста по-млада, но почти няма. Даяна я нямаше. И докато у леля Хилари бях чувствала липсата ѝ като необяснима тъга, при завръщането ми усещането заприлича на болка от ампутация. Тичах из къщата — нагоре-надолу по стълбите, търсейки признаци на живот. Отидох до дупката в стената зад бюрото под прозореца на спалнята ни и извадих аленото червило, което бях скрила там след заминаването на мама. Даяна ми се беше присмивала, че го пазя, но аз го бях намерила под перваза в стаята на татко и през първата година то още миришеше леко на нейния парфюм. Помирисах го и сега, но уханието беше изчезнало.
Когато слязох долу, спрях при кухненския прозорец и забелязах, че езерцето беше пресушено и зарито с пръст. Тишината се просмукваше в костите ми, затова отидох при пианото и свирих ли, свирих, докато чух стъпките на татко в коридора.
Затичах с все сила към него, сграбчих го през кръста и притиснах главата си към корема му, опитвайки се да стигна до сърцето му. Отначало той държеше ръцете си разтворени и не искаше да ме докосне, но аз не го пуснах и след това усетих топлината на голямата му ръка върху главата си, а другата бавно обгърна рамото ми. Той повдигна лицето ми нагоре и ме погледна в очите.
— С теб трябва да започнем отначало. Сега сме само двамата.
След това беше по-лесно да не говорим за Даяна, макар че тя ни се усмихваше от фотографиите в рамки върху полицата над камината.
