Стаено зло полностью

Мама смяташе, че трябва да изкарам курс за секретарки. Още имаше работни места за машинописки, макар да бяха малко и да се намираха трудно. Тази идея много повече ми допадна, а АнКо2 провеждаха шестседмични курсове за момичета с добри оценки. Ани беше разочарована от мен. „Можеше да влезеш в колеж, да спечелиш стипендия.“ Тя не разбираше колебанието ми. Аз не бях предприемчива като нея. Харесваше ѝ, че съм завършила, но когато беше пияна, ми се подиграваше, че използвам сложни думи, които не разбира.

Ани работеше временно като чистачка тук-там, но през повечето време беше на помощи за безработни и живееше в една стая не много далече от нас. Понякога мама ѝ даваше тайно пари. При неделните ѝ посещения татко се преструваше, че се радва да я види, но мисля, че се срамуваше от нея, макар че после го отричаше. Той не можеше да разбере защо тя е толкова различна от нас, останалите. Мама, татко и аз работехме много, за да постигнем това, което имахме. Бяхме кротки хора и се опитвахме да избягваме проблемите. Ани си ги търсеше.

След като изкарах курса, си намерих работа в компания за химическо чистене — пишех фактури и работех в счетоводството. Не мога да кажа, че ми харесваше, но там се запознах с Деси Фенлън. Някои от мъжете, които срещах, бяха простаци — коментираха тялото ми или бълваха неприлични подмятания, но Деси беше различен. Уважаваше ме. Веднъж го видях да плясва зад тила един младеж заради начина, по който ми беше говорил. Деси беше един от шофьорите на микробуси. Беше доста стеснителен и минаха шест месеца, преди да събере кураж и да ме покани да излезем. Май мислеше, че възрастовата ни разлика е голяма. Той беше на двайсет и шест — почти девет години по-голям от мен. Най-приятната част от работата беше, когато той идваше, за да вземе или остави дрехи, защото се хилехме и флиртувахме като луди. После започнахме да излизаме редовно. Каза, че не можел да повярва на късмета си, когато съм приела да се видим. Щом в ателието на всички стана ясно, че с Деси Фенлън сме двойка, подмятанията спряха. Деси беше кротък, но можеше да се разяри, ако му се изпречиш на пътя. Имаше репутацията на кавгаджия и беше участвал в немалко сбивания.

Работата ми беше тъпа и през повечето време се отегчавах, но печелех достатъчно, за да се изнеса и аз. Казах на Ани, че можем да си вземем общ апартамент, но тя не хареса много идеята. Бях разочарована. Казах на мама, а тя предаде на татко. Той ми каза: „Недей да живееш с Ани. Тя ще те дръпне надолу.“ Питам се дали ако с Ани бяхме заживели заедно, щеше да е по-различно. Чудя се дали татко си спомня какво ми е казал. Не искам да му го припомням. Той вече страда. Всички страдаме.

Последния ден, когато я видях, тя беше разтревожена, но и развълнувана от нещо. Каза, че ще ми купи хубав комплект за рисуване, защото знаела, че още обичам да скицирам и рисувам. Би трябвало да се зарадвам, но Ани често се кълнеше да ми купи нещо или да правим заедно нещо, а това рядко се случваше.

— Хубав комплект. Видях го на витрината на „Кларкс“ — тубички бои в голяма дървена кутия и всякакви четки. Акварелни бои и туш — не маслени. Виждаш ли? Помня всичко за рисуването ти — не обичаш маслени бои. Прекрасен е. Кутията изглежда старомодна, но е чисто нова и в нея има много неща. Ще ти я купя в събота сутрин. Сериозно. Обещавам. Ела в събота следобед.

— Откъде ще вземеш пари?

— Не се тревожи, ще имам.

— Да бе!

— Ще ги имам! Не ми ли вярваш, Карън?

Беше по-лесно да се престоря, че ѝ вярвам, но знаех, че това няма да стане. Както онзи път, когато щяхме да вечеряме в „Шерис“ на Аби стрийт няколко седмици преди това и аз я чаках половин час на студа отвън, но тя не се появи, а когато ѝ се обадих, каза, че била заета и ще отидем друг път.

Въпреки всичко това обичах Ани. Тя ми мислеше доброто, искаше да се уча от нейните грешки. Предупреждаваше ме за момчетата, казваше ми, че съм твърде добра за тези около мен и че трябва да се пазя за някой по-специален. Невинаги се вслушвах в съветите ѝ. Никой не ме разсмиваше като нея и макар времето, прекарано в дома за неомъжени родилки, да беше поугасило веселостта ѝ, когато тя изчезна, старата искра бе започнала да проблясва.

— Обещай да дойдеш в събота. Към три следобед. Умирам от нетърпение да видя физиономията ти, когато го разгледаш.

И тъй, аз обещах, без да смея да се надявам, че ще удържи на думата си, но и без да допускам, че никога вече няма да я видя.

— Добре — казах. — Ще доведа и Деси.

Лицето ѝ помръкна. Те се разбираха добре, макар той да смяташе, че е малко дива. Не му харесваше, че се напива и също като татко не искаше да прекарвам твърде много време с нея. Когато му разказах за бременността на Ани и за прекараното време в „Сейнт Джоузеф“, отношението му към нея се влоши.

— И тя ли е от онези развратници? — попита ме. — И кой е бащата, или изобщо не е разбрала?