Сестра ми си беше създала определена репутация. Мама казваше, че е изскочила от утробата ѝ с краката напред и оттогава не е спряла да рита. В прогимназията Ани вечно създаваше проблеми — подиграваше се с учителите, крадеше, вандалстваше, тормозеше и биеше другите момичета. Със сигурност беше умна, но не я свърташе да седне да учи. Бавно се учеше да чете и пише. Аз съм три години по-малка, но когато станах на седем години, четях и пишех по-добре от нея. Положих много усилия да ѝ помогна, но тя казваше, че невинаги различава буквите. Дори когато ѝ напишех някое изречение и я помолех да го препише, думите изглеждаха като драсканици. Преди да избяга, беше местена в две училища. Пишеше с усилие, а основните ѝ занимания бяха пушене и пиене. Мама се опита да ѝ говори разумно, да се споразумее с нея и когато не успя, татко опита с насилие. Наби я и я заключи в стаята ни, макар да знам, че сърцето му се късаше.
— Боже, Ани, виж какво ме караш да правя!
После той не пророни и дума няколко дни. Но и това не даде резултат и тогава се случи най-лошото, което можеше да стане в едно семейство по онова време. Разбрахме едва когато тя беше вече в четвъртия месец.
И тогава адът се разтвори. Тя беше само на шестнайсет. Бащата беше момче на нейната възраст и, разбира се, отрече всякаква отговорност — бебето можело да е на всекиго. Скоро след това със семейството му се преместиха. Татко се обади на енорийския свещеник и той, заедно с един пазач, откара Ани в приюта „Сейнт Джоузеф“ в черна кола. Не я видях близо две години.
Когато се върна, тя беше напълно променена. Тогава се появиха тиковете ѝ и манията по чистенето. Преди изобщо не беше такава. И външността ѝ беше шокираща. Огненочервената ѝ коса я нямаше, защото ѝ бяха обръснали главата. Беше болезнено слаба. Първата нощ след завръщането ѝ, когато се прибрахме в общата ни стая, я попитах какво е да бъдеш затворена в приют за самотни майки, а тя отвърна, че било истински ад, който искала да забрави. Разказа ми за деня, когато се родило бебето. Било първи август. Нарекла я Марни. „Беше съвършена“, каза ми тя, „дори устата ѝ беше съвършена“. Когато я попитах какво е станало с бебето, тя извърна лице към стената и се разплака. Първите два месеца след завръщането си сестра ми криеше храна под леглото си и подскачаше при всеки шум. Оттогава нататък и Ани, и родителите ми не споменаха нищо за бебето. Ние се опитвахме да се държим нормално, а Ани — да се успокои. Татко ѝ намери работа като чистачка в пекарната, в която работеше. Косата ѝ отново порасна, но тя я боядиса в черно. Наситено синьо-черно. Това беше проява на бунта ѝ.
След няколко месеца, на първи август, купих на Ани подарък от „Дендилайън маркет“ — идентификационна гривна. Бях накарала да гравират върху нея „Марни“. Спестявах известно време, но гривната не беше от чисто сребро, затова бързо потъмня. Тя никога не я свали. Един ден татко я попита:
— Какво е това, което носиш на ръката си?
Тя тикна китката си под носа му, но той не можа да разчете думата върху гривната.
— Пише „Марни“ — каза тя, — името на внучката ти, щом искаш да знаеш.
Постепенно Ани се върна към старите навици. Шефът на татко я уволни от пекарната, защото работеше немарливо. След това студенината между нея и баща ми стана непоносима и тя се изнесе от къщата. Признавам, че се зарадвах.
Макар винаги да е била бунтарка, когато станеше дума за ученето ми, Ани настояваше да си пиша домашните и да не се вкарвам в проблеми.
— Ти си умна и красива, Карън — казваше тя. — Използвай и двете.
Предполагам, че съм достатъчно умна, а и обичах училището, но трябваше да работя усърдно, за да залича стигмата, с която тя ме беше белязала. Учителите ми го забелязаха. „Между теб и сестра ти разликата е от небето до земята“, каза един ден госпожица Донъли, когато ми писа петица на теста по английски. Когато на петнайсет години реших да напусна училище и потърсих работа във фабрика „Лемънс“, госпожица Донъли говори с мама и татко и им каза, че мога да остана, докато получа свидетелство за завършено образование. Никой от семейството ни не беше стигал дотам. Родителите ми се вълнуваха, а Ани беше на седмото небе.
— Ти ще заличиш лошото ми име! — каза тя.
Не бях роден гений, но учих усърдно, за да оправдая гордостта на мама и татко от мен. И когато постигнах сравнително добри резултати, се заговори да вляза в университет. Знаех, че да плащат за училището беше трудно за родителите ми, когато би трябвало да започна работа и да помагам с парите вкъщи; вероятно можех да изкарам колеж, но не можех да реша какво точно да уча. Оценките ми по английски и изобразително изкуство бяха най-добри, но ако запишех английски в колеж, трябваше да изкарам тригодишно обучение, а после още една година специализация за диплома за висше образование, с която можех да стана само учителка. Ако исках да продължа да уча изобразително изкуство, трябваше да отида в колеж по изкуствата, а мама каза, че за художници няма работа. Пък и акцентът ми не беше подходящ за университет.
