Освен това следях Джери Дойл, чаках пред дома му, открих кръчмата, която посещаваше, както и откъде си пазаруваше всеки ден. Кръчмата се казваше „Сканлън“ и беше много близо до офиса ни. За няколко седмици успях да я превърна в новото ни място за пийване в петък вечер. Беше традиционна дъблинска кръчма, чиято клиентела беше смесица от по-възрастни жители на квартала, които пиеха „Гинес“ и пушеха „Пейджър“ в пакети от по десет цигари. Там сервираха печени сандвичи — това беше последната мода и голяма примамка. Най-трудно беше да убедя алкохоличката Ивлин. Тя беше човек на навика и за нея храната не беше толкова важна, колкото да бъде в кръчма, където познаваше собственика, баща му, кучето му и знаеше кога за последен път са сменяли тапетите. Тя отказваше да се промени и тъй като беше нашият водещ пияч, отне време да я убедя, но когато осъзна, че ако не дойде с нас, ще пие сама, смени песента. В кръчмата виждах Джери от време на време и двамата си кимвахме, но исках да науча повече за него. Исках да общувам с него. Кимванията преминаха в поздрави от моя страна и той учтиво ми отвръщаше, а когато трябваше да идва в офиса да си вземе помощите, аз винаги доброволно поемах това гише, за да си разменим по няколко думи. Беше винаги учтив, винаги дружелюбен. Чувствах, че трябва да направя повече за него, затова поправих молбата му, та да създава впечатлението, че се грижи за две деца, и я изпратих в отдел „Детски издръжки“. Използвах фалшификаторските си умения, за да изглежда написана с почерка на Доминик.
Когато Джери ме забеляза в „Сканлън“ три седмици по-късно, ме помоли да поговорим насаме.
— Увеличиха ми помощта — каза той.
Престорих се, че не разбирам за какво говори.
— Миналата седмица получих трийсет паунда повече.
— Така ли? Е, служителите ни непрекъснато правят грешки. На ваше място бих си мълчал.
— Така ли? И няма ли да загазя за това?
— Не и ако вината не е ваша. Аз бих се направил на разсеян.
Намигнах му многозначително. Той предложи да ме почерпи с бира, но аз отказах и се върнах при Бриджет и другите. Бях направил нещо дребно, за да бъде щастлив. Когато той вдигна чаша към мен от ъгъла на бара, се почувствах добре.
Придържах се към програмата си за загуба на тегло и накрая диплите под брадичката ми започнаха отново да изчезват и можех да виждам стъпалата си. Отначало ходех навсякъде. Бягането беше изключено, защото не бях способен и хората щяха да ми се смеят. Правех упражнения в спалнята си, а после мама ми купи за Коледа книгата с упражнения на Джейн Фонда, която беше приятна в много отношения. Не след дълго, много учудващо и без особени усилия, апетитът ми почти изчезна. Внезапно се изпълних с такава енергия и виталност, че не можех да заспя. Ставах по-рано и си лягах по-късно. Не можех да си обясня какво е станало. Сякаш някакъв ключ в мозъка ми се беше превъртял. Ядях една четвърт от онова, с което бях свикнал, колкото вероятно ядяха нормалните хора.
— Въобразявам ли си или си по-слаб, отколкото когато се събрахме? — попита Бриджет една събота сутрин след секса. Не бях казал на никого в работата за плановете си да отслабна, макар че всички забелязаха намалените ми порции на обяд. През шестте месеца, откакто излизахме, тя нито веднъж не беше споменала теглото ми. Оценявах това. Сякаш не го беше забелязала. Бях благодарен.
Въпросът ѝ ми достави удоволствие.
— Да, мисля, че е така — отвърнах. — Опитвам се да живея по-здравословно.
— Мисля, че си много красив, независимо колко тежиш.
Не бяхме от двойките, които водят романтични разговори или си правят комплименти, затова бях малко изненадан. Сетих се, че трябва да кажа нещо положително за нея.
— И ти си много хубава.
Тя засия.
Имах чувството, че съм ѝ задължен, а и компанията ѝ понякога ми беше приятна, но не изпитвах истинска любов към нея, само топлота и обич. Надявах се това да се превърне в нещо по-реално.
Разбира се, една вечер се сблъскахме с Хелън, когато излизахме от киното. Тя се връщаше от кръчма с компания, доста пийнала.
— По дяволите, виж кой е това! Та ти си станал наполовина! — изрева тя.
Представих Бриджет като моя приятелка.
— Приятелка? — попита Хелън излишно недоверчиво.
— Да — уверено потвърди Бриджет.
— Ясноо — проточи Хелън и ми намигна, — значи си се уредил. Елате в апартамента ми, правя купон. Току-що се дипломирах. Вече съм сестра, можеш ли да повярваш?
Учтиво отклоних поканата, но тя настоя да запише адреса и телефона си, в случай че размислим, после затича с викове по улицата след приятелите си.
— Кое беше това ужасно момиче? — попита Бриджет.
— Една бивша съседка. Ужасна е, нали?
Разсмяхме се и аз целунах Бриджет по устата, благодарен, че тя не е Хелън. Всичко между нас вървеше добре. Бяхме стабилна двойка.
Докато не срещнах Карън през август 1985 година.
След като Ивон ми предаде думите на Джеймс за заподозрения в убийство, изчаках няколко седмици. Предполагам, за да успея да възприема истината. Не беше точно изненада, но да го предполагаш и да го знаеш бяха две различни неща. Ани беше мъртва.
