В офиса имаше много хубави и разумни на вид момичета и макар да не бягаха с писъци, когато ги заговарях, не ме и окуражаваха. Не се чувствах романтично привлечен от тях. Още поддържах връзка с Хелън, която беше сменила поредица от гаджета и никога не ѝ липсваше компания. Отношенията ни с нея бяха странни. Макар да беше ужасно неприятна, част от мен искрено харесваше способността ѝ да каже без страх това, което мисли. Ако беше открила, че баща ѝ е убил някого, сигурно щеше да го пребие от бой, преди да повика полицията. Тя извънредно много се интересуваше от сексуалния ми живот.
— Защо не поканиш някое дебело момиче да излезете? — питаше ме. Това беше нейният начин да бъде прагматична. — Сигурно и те се притесняват като теб. Ако не започнеш скоро да ходиш на срещи, ще останеш с лудата си майка до края на живота си.
Не ми харесваше, че Хелън винаги нарича майка ми „нестабилна“ или „луда“. Не беше честно.
— Ще ти кажа кое не е честно — настоя Хелън, — не е честно майка ти да не ти предложи да се изнесеш. Изглежда очаква да се грижиш за нея до края на живота ѝ. Може да продаде това шибано имение, да си купите отделни апартаменти и да живеете самостоятелно. Нелепо е да се държи така — сякаш ти е съпруга, а не майка!
Това беше болното ми място. Дори колегите ми бяха казвали същото. Просто не разбираха. Харесваше ми да живея у дома. „Авалон“ беше огромен. С мама се разбирахме добре и не бях толкова безчувствен, че да я оставя да живее сама. Тя не беше като другите жени. Не би ѝ харесала идеята за апартамент. Нямаше причина да сменям дома си. А и не исках да я оставя сама с трупа под кухненския прозорец. Макар че, колкото и да беше странно, той сякаш пречеше повече на мен, отколкото на нея. Може би в бъдеще, ако се влюбех и изпитах желание да се оженя, щях да го обмисля, но беше почти изключено.
В края на лятото през 1984 година се случиха две неща.
В офиса се появи ново момиче — Бриджет Гоф. Не бях я забелязал, докато Джейн не ме информира, че някой си пада по мен. Явно веднъж съм задържал отворена вратата за Бриджет, а друг път съм станал, за да седне в стаята за почивки. Тя беше на осемнайсет години и работеше като секретарка на един от управителите ни — господин Мънро. Джейн каза, че заобиколно разпитвала за мен — къде живея, обвързан ли съм. Бях зашеметен. Някой да си пада по мен?! Джейн ми я показа. Изглеждаше нормално, имаше кестенява коса до раменете. Може би беше малко закръглена и леко кривогледа, но не беше изрод като мен.
Джейн и Сали бяха решили да се правят на Купидон и включиха всички в детинския си заговор. Беше ужасяващо. Поканиха я с нас в „Мълиганс“ един петък и настояха да седне до мен. След като всички изпихме по едно, Арнолд отиде на бара и се върна с питиета само за мен и за Бриджет, а другите се извиниха, че трябвало да си вървят, защото имали работа. Бях убеден, че просто ще се преместят в съседната кръчма. С Бриджет седяхме мълчаливо. Опитах се да бъда любезен.
— Харесва ли ти работата засега?
— Да — тя ми се усмихна.
Мълчание.
— Добре ли се държи с теб господин Мънро?
— Да!
Мълчание.
— Имаш ли си хоби? — спомних си, че бях написал същия въпрос на момчето от Германия, с което си пишехме, когато бях на десет години.
— Да! Фотография — каза тя, като продължаваше да ми се усмихва глуповато, насочила към мен здравото си око. Кривогледото гледаше опушения от никотин таван.
Тогава като че ли осъзна, че трябва да даде своя принос за разговора. Заговори много бързо, почти без да си поема дъх.
— Обичам да снимам обикновени неща. Листа, дъждовни капки върху стъкло, начинът, по който е разположен столът в стаята или боклукчийски камион в края на улицата. Когато бях на четиринадесет години, спечелих фотоапарат на училищна томбола. Беше доста добър и оттогава снимам.
— Това е хубаво.
— Ти си първият човек от офиса, който ме заговори. Бях там от две седмици, но никой, освен господин Мънро и Джералдин не ми беше казвал и дума, а и те говореха само за работа — знаеш как е. И после на пети юни — помня, защото е рожденият ми ден, с теб едновременно излязохме от мъжката и женската тоалетна, ти се блъсна в мен и каза: „Извинете“. Беше много мило. Стана ми приятно.
Очевидно Бриджет беше човек, който не е получавал много внимание през живота си.
— А после един ден в стаята за почивка ти ми отстъпи мястото до Сали и тя ме заговори. Ако не беше ти, никой нямаше да говори с мен!
Знаех какво е да те пренебрегват, но не и какво е да не те забелязват. Мисля, че са две много различни неща.
— Да. Радвам се, че всичко си идва на мястото. Наблизо ли живееш?
— Не е много далеч. Имам апартамент в Ратмайнс. Гарсониера. Иначе съм от Атлоун.
— Ще ми дадеш ли телефона си? — поне това можех да направя.
Бриджет бръкна в чантата си, извади химикалка и надраска името и номера си на една подложка за бира. Вместо точка върху
— Много благодаря — каза тя.
