Стаено зло полностью

Може би трябваше да изчакам да изтрезнее, за да му разкажа всичко, което се беше случило. Не бях казала нищо на родителите си след новините за сина на Ивон, но сега накарах татко да седнем на една маса в ъгъла и му казах всичко, което бях научила напоследък за Ани, пропускайки похотливите предложения на О’Тул.

Татко изслуша всичко, за момент не каза нищо, но после раменете му се затресоха и очите му се насълзиха.

— За всичко съм виновен аз. Трябваше да ѝ позволя да задържи детето и да живеят в безопасност у дома.

Бяхме прекъснати от младеж в сако от рипсено кадифе. Бях забелязала, че той седеше с няколко души на една от близките маси.

— Наред ли е всичко? — попита той загрижено.

Аз бях объркана и засрамена, а татко си пое дълбоко дъх, за да овладее риданията си.

— Благодаря — отвърнах, — добре сме, просто семейни проблеми.

Татко протегна ръка.

— Съжалявам, добре сме, просто нещо лично. Карън, това момче работи в офиса отсреща, откъдето си получавам помощите. Как се казваш, синко?

— Лорънс — отвърна мъжът. — Извинете, че се намесих, но забелязах, че сте разстроен.

Малко се подразних от намесата му, но когато ми подаде ръка и погледнах лицето му, съзрях искрена загриженост.

— Лорънс е много добър с мен, Карън. Карън е моя дъщеря.

— Здравей.

— Здравей. Вижте, ще ви оставя. Съжалявам.

И той се върна на масата при хората, които вероятно му бяха колеги.

— Извинявай, мила, просто съм в шок. Дори след толкова време си мислех, че някой ден може да влезе тук с нахакан вид и да ми поиска пари. Но предполагам, че дълбоко в себе си съм знаел. И О’Тул е казал, че онзи човек е мъртъв? Е, поне това е нещо.

Когато татко го каза, осъзнах, че О’Тул може би не е излъгал за смъртта на заподозрения. Знаех от Ивон, че ако Джеймс Муни беше имал основателен повод за съмнение, щеше да продължи разследването сам. Муни беше загинал едва преди две години, а според О’Тул заподозреният беше умрял преди пет. Как беше умрял? Къде беше погребан? И което бе по-важно, ако той беше убил Ани, къде беше тялото ѝ?

— Не мисля, че майка ти ще го понесе. Може ли да не ѝ казваш?

Татко беше прав. Вярата крепеше мама, колкото и да се заблуждаваше. Нямаше смисъл да ѝ казвам. Това нямаше да промени нищо.

Заведох татко в къщата и му направих кафе. Питах го може ли да прекарам нощта в моята стара стая. Нашата стара стая. Моята и на Ани. Той повдигна вежди.

— Наред ли е всичко с Деси?

— Не искам да говоря за това.

— Удари ли те? Ако те е пипнал дори с пръст…

— Не, няма нищо подобно. Утре ще се прибера. Трябва ми малко спокойствие.

Намерих стара нощница на мама и влязох в спалнята. Пуснах радиото, за да не мисля как Ани беше изпълвала тази стая с присъствието си. Пак свиреха онази песен — „Feed The World“. Преди няколко седмици в Лондон се беше провел голям концерт за събиране на средства за жертвите на глада в Етиопия. Тези дни по телевизията говореха само за него. Показваха дечица с пръчки вместо кости и издути коремчета, пълни с въздух. Бяхме направили благотворително модно ревю, за да съберем пари. Някои от другите модели ходиха на концерта „Live Aid“ в Лондон. Казах на Деси, че ще се опитам да намеря билети и да отидем за уикенда, но той отново започна да опява, че трябва да пестим за къща и да си имаме деца.

Бях се омъжила твърде млада. Ивон беше права. И не възрастовата разлика беше проблемът между нас. Деси ме задушаваше. Не беше подходящият мъж за мен. Знаех го отдавна, но не исках да си го призная. Освен отношението му към Ани, той искаше да знае къде се провежда всяка фотосесия, на какви места и какви дрехи ще нося. Настояваше да види снимките веднага след това и искаше да се запознае с Ивон. Засега успявах да отбия настояванията му. Усещах, че е твърде късно да направя нещо за брака си. Можех ли да намеря начин отново да се влюбя в съпруга си?

Чудех се дали да му се обадя и да му кажа къде съм, но това означаваше пак да стана, да сляза при телефона в коридора и да обезпокоя татко. Дръпнах завесите, погледнах надолу към улицата и за миг ми се стори, че виждам мъжа от службата за безработни на татко да гледа към къщата ни, но той скоро продължи по улицата.

На другия ден се прибрах. Деси беше бесен.

— Можеше да ми се обадиш. Поболях се от тревога. Точно ти би трябвало да знаеш какво е, когато някой изчезне.

Бях се приготвила да се извиня, но това ме вбеси.

— Не съм „изчезнала“. И ако наистина се тревожеше, щеше да се обадиш на татко. И Ани не е „изчезнала“. Била е убита. И полицията го е знаела от години. Просто са смятали, че не е достатъчно важно, за да ни го кажат.

Деси ме хвана за раменете, за да ме прегърне, а аз го оставих, защото нищо друго не можех да направя.

— Съжалявам, скъпа.

— Няма нищо, нека просто да забравим за това — казах, но нямах намерение да забравям.