През следващите седмици имах още няколко ангажимента и бях доста заета, но успях да открия и да се видя с едно от момичетата, което беше видяло стария ягуар. Тя беше живяла в същата къща с Ани. Помня, че работеше в „Х. Уилямс“ на Багът стрийт и я открих там. Тя се държа студено и каза, че никога не би останала в онази къща, ако знаела какво става там. Предполагам, че говореше за проституцията. Вече била казала на полицията всичко, което знаеше. Бях успяла да очаровам един похотлив продавач на стари луксозни коли да ми даде няколко брошури и я накарах да ги погледне. Успяхме да сведем възможностите до ягуар седан, произведен между 1950 и 1960 година. Тя каза, че само два пъти била видяла шофьора, но че изглеждал „заможен“, носел костюм на тънки райета и мека шапка, нахлупена до очите. Не можа да си спомни нищо друго особено за него: бил с нормален ръст, нямал брада или мустаци, които да запомни. Нямаше предположения за възрастта му и не беше виждала лицето му. Каза, че била виждала колата паркирана близо до къщата повече пъти, отколкото шофьора, за период от около шест месеца. Веднъж видяла мъжа да слиза от колата и втори път да се сбогува с Ани на входа. Не била виждала него или колата след изчезването на Ани, макар че продължила да живее на същия адрес още година. Питах я дали е виждала други мъже да влизат в апартамента на Ани и тя каза, че не е, затова смятала, че Ани „работи“ на друго място.
Потърсих механика на Деси във връзка с приятеля му, който възстановявал стари коли, но той ми каза, че Деси му казал да не се занимава с това. Мъжът ми отново вземаше решения вместо мен. Без да се посъветвам с него, аз настоях да получа телефона на човека, който се казваше Франки и имаше сервиз в Сантри. Обадих се да го питам може ли да се видим и да му задам няколко въпроса под предлог, че търся конкретна кола за фотосесия. Той не ми помогна толкова, колкото се надявах. Беше прекалено зает да флиртува с мен. Според него в Дъблин имало двайсетина коли, които подхождали на описанието. Бил поправял само две от тях — едната за музей за коли и другата за някакъв осемдесетгодишен старец, който живеел в графство Офали. Даде ми имена и адреси на други механици, които специализирали в поддръжка на стари коли.
И с тях не извадих по-голям късмет. Един от тях ме мота дълго, а никой нямаше полезна информация. Ударих в тухлена стена. Деси ставаше подозрителен, разпитваше къде ходя и какво правя, а мразех да го лъжа.
Една ранна съботна сутрин през септември той посегна към мен в леглото и аз осъзнах, че повече не мога да остана с него. Предишната вечер ме беше питал за номерата от подробната разпечатка на телефонната ни сметка. Даже не знаех, че сметката ни идва с подробна разпечатка и не ми беше хрумвало да проверя. Бях го излъгала зле и той ме притисна с новината, че звънил на всички номера и открил, че са на механици и търговци на коли. Скарахме се, той отново ми каза, че съм глупава, обсебена и абсурдна. За да има мир, аз се извиних, отстъпих, целунахме се и се сдобрихме. Но на другата сутрин се събудих ядосана. Най-вече на себе си, защото бях отстъпила. Отдръпнах се от целувките му.
— Не се получава, Деси. Говоря за нас.
— Карън, не бъди такава. Наистина забравих всичко за снощи.
— Да, до следващия път. Писна ми. Непрекъснато ме проверяваш. Появяваш се внезапно, за да ме вземеш от ангажименти.
Той се надигна и се облегна на една ръка.
— Срамуваш се от микробуса, така ли?
— За бога, Деси, изобщо не е това. Ти дори не разбираш как ме контролираш през цялото време. Да проверяваш на кого се обаждам? Я стига!
— Нямаше да се налага да проверявам, ако беше честна с мен.
Сега повиших глас, защото все повече се разочаровах.
— Не мога да бъда честна с теб, защото ти се вбесяваш. На практика ми нареди да забравя за сестра си!
— Не започвай пак. Боже!
Той стана и влезе в банята, а аз чаках дълго, слушайки как пикае, благодарна, че имам време да събера сили. Когато се върна, се бях подготвила за бурята, която знаех, че ще трябва да посрещна.
— Вече не искам да бъда твоя жена.
Случи се толкова бързо, че не успях да реагирам. Ръката му се стрелна към лицето ми. Усетих как въздухът профучава покрай бузата ми. В последния момент той свали ръката си, без да ме докосне. Деси умееше да работи с юмруците. Ако беше пожелал да ме удари, щеше да успее. Но той не искаше да ме нарани. Точно обратното.
После плака, моли се и се извинява. Каза, че ме обожава и че не може да живее без мен. Беше ужасен от мисълта, че ще тръгна по лош път като Ани. Докато съм била в химическото чистене, знаел къде съм от девет сутринта до пет следобед всеки ден, знаел с кого общувам, но се тревожел, че сега съм модел и се обличам за непознати. Нямал представа с какви хора се срещам.
