По-късно с нея вървяхме половин час до Роскомън Роуд, за да видим дядо ѝ и по пътя минахме покрай две пощенски кутии. Не посмях да спра. Държавният старчески дом беше мрачно място. Дядото на Бриджет седеше на стол с висока облегалка между останалите празни обвивки, които някога са били хора. Бриджет снима старческите петна по ръката му и количката с чая. Дядото не знаеше коя е Бриджет, но тя му говореше търпеливо и отговаряше на безкрайно повтаряните му въпроси: „Ти ли си Питър? Къде е татко? Ще се прибираме ли? Къде е Питър?“
После ме представи.
— Дядо, това е Лорънс, моят приятел.
Но дядо ѝ дори не ме погледна, докато не си тръгнахме, когато внезапно се обърна към мен, гледа ме няколко секунди, после погледна Бриджет и каза:
— Не ми харесва. Нещо у него не е наред.
Замълча и продължи.
— Къде е Питър? Ще се прибираме ли?
Бриджет обърна всичко на смях.
— Той не знае какво говори.
Всъщност знаеше.
После намекнах, че може да направя сам кратка обиколка на града, но Бриджет настоя, че баща ми щял да ме разведе на другата сутрин и ме хвана под ръка. Нямаше измъкване.
Същата вечер по време на чая или вечерята разговарях учтиво и внимавах колко ям. Всички се мъчеха да прикрият облекчението си. Успокоиха се достатъчно, за да ми зададат още лични въпроси.
— От колко време ходите заедно? — попита Морийн.
— През септември ще станат две години.
Изненадах се, когато Бриджет го каза. Наистина ли беше толкова дълго?
Джоузи започна да си тананика „Ето, идва булката“9. Този път никой не ѝ обърна внимание. Господин Гоф отиде в кръчмата за обичайните си две пинти бира в събота вечер и игра на дартс, а останалите се настанихме долу с чай и бисквити да гледаме телевизия. Продължих да се въздържам.
На другата сутрин ни събудиха рано, за да идем на литургия. Това се приемаше като тържествено събитие. Момичетата бяха станали рано, за да си оправят косите, а госпожа Гоф лъскаше всички обувки, включително моите. Опита се да скрие разочарованието си, че не си нося костюма, но аз я предразположих, като сложих една от найлоновите вратовръзки на господин Гоф. По традиция не ни беше позволено да ядем преди литургия. Когато стигнахме до църквата в десет и половина, умирах от глад. Придвижването до и от църквата беше групово. Настроението ми започна да се разваля.
По пътя към вкъщи жените от семейството забързаха напред и ме оставиха с мълчаливия господин Гоф, който ми предложи да ми покаже града. Не можех да му откажа, но се чувствах приклещен. Вървяхме по сивите улици и прекосихме река Шанън, докато той посочваше разни места между дългите си мълчания. „Това е библиотеката… Това е замъкът.“ Господин Гоф не беше роден сладкодумник.
След като посочи местната кръчма на речния бряг, той каза:
— Искаш ли да ме питаш нещо конкретно?
— Моля?
Той въздъхна тежко.
— Искаш ли да ме питаш нещо за Бриджет?
С ужас осъзнах, че той очакваше да поискам от него ръката на Бриджет. Всички го очакваха. Престорих се, че не разбирам.
— Кога казахте, че са построени казармите?
Той пренебрегна престореното ми неразбиране.
— Ние с госпожа Гоф бяхме женени на вашата възраст.
Така и не разбрах малките им имена. Те постоянно се наричаха „майко“ и „татко“, а когато говореха един за друг — „господин“ и „госпожа“.
— Но аз съм само на двайсет и три.
— Ако си намерил подходящото момиче, не е нужно да се бавиш.
Тъй като не знаех как да отговоря, реших да замълча. Стояхме пред заключената порта на яза. Той ровеше пръстта с върховете на двете си обувки без видима причина, тътрейки крака. Помня как си помислих, че усърдното лъскане на госпожа Гоф е било напразно.
— Бриджет изглежда необичайно и не е от най-умните, но има добро сърце и е обичлива. И е моя дъщеря. Ако не искаш да се ожениш за нея, остави я, за да може да си намери някой, който ще го направи.
Това беше удивителна проява на красноречие. Усещах смущението му, тъй като то трептеше невидимо от неговото зачервено лице до моето, станало алено.
— Не искам да я наскърбявам, господин Гоф…
Но той закрачи напред. Беше казал онова, което бе подготвен да каже, и „разговорът“ и обиколката бяха свършили. Това можеше да е моята възможност да пусна писмото, но аз бях толкова потресен от случилото се, че забързах след него.
Атмосферата на вечеря беше ужасна. Стана ясно, че жените се бяха подготвяли да празнуваме след завръщането ни. Пепеляво бледата Бриджет заяви, че е я боли глава и се качи да си полегне. Не слезе да хапне. Господин Гоф беше съвсем мълчалив. Аз умирах от глад и изядох всичко, което сложиха пред мен. Когато госпожа Гоф ми предложи още, приех, докато не остана нищо. Ако никой не гледаше, щях да оближа и чиниите.
— Той има проблем с метасизма си — каза услужливо Джоузи.
Госпожа Гоф продължаваше да бърбори.
— Видяхте ли Уна Кроули на службата? Не е ли чудесна прическата ѝ? Не ми харесва, че сяда на първата пейка. Винаги е седяла далеч оттам, а едва от шест месеца е снаха в това семейство. Те открай се имат за нещо повече, отколкото са. Тя иска скоро да роди, семейство Фаръл ще искат син, който да продължи името им в града…
