Татко плака и се обади на мама. Тя пристигна със следващия влак, едновременно просълзена и радостна. „Поне е добре!“, повтаряше тя, но на мен ми беше невъзможно да се утеша с това. Премислях го многократно и да, струва ми се, че бих предпочела да е мъртва. Това сигурно ме прави лош човек, но аз я обичах, а тя се беше подиграла с всички ни. Не ми се беше случвало да ме отхвърлят, а сега собствената ми сестра не искаше да чуе за мен.
Огледахме плика и хартията за писма. Бяха най-обикновени. Писмото беше пуснато в събота, 20 юли, от Атлоун. Прегледахме всеки неграмотно написан ред от писмото. Поне това не се беше променило. Ние с татко бяхме покрусени, но на мама ѝ олекна. Според нея това доказвало, че вината е на татко, а не нейна. Въпросът с вината не ме интересуваше. Бях засегната от факта, че едва шест думи в цялото писмо бяха за мен. Обсъждахме дали да го занесем в полицията, но мама отказа, защото ако Ани бе имала проблеми, преди да замине, все още можеше да има повдигнати обвинения срещу нея.
— Какво ще правим? — попита мама.
— Нищо. Остави я на мира. Тя не ни иска.
Татко облече якето си и не беше нужно да гадаем къде отива.
Мама остана. Питах се дали сега те с татко ще могат да се помирят. Мина ми през ум да се обадя на Деси, защото исках някой да ме утеши, но знаех, че той ще злорадства и ще натяква, че издирването ми е било на вятъра. Онази нощ мама спа на леглото на Ани в моята стая. По някое време, в малките часове, чухме татко да се препъва нагоре по стълбите. На другия ден си взех няколко дни почивка. Ивон искаше да знае защо, но не ми се обясняваше. Истината беше твърде унизителна и щеше да постави сина ѝ в глупаво положение. Джеймс се беше излъгал за заподозрения в убийство. Казах ѝ, че съм болна.
Обадих се в службата на Бриджет, но я нямаше, затова потърсих Лорънс. Казах му какво се беше случило. Няколко секунди той мълча. Сигурно се е подразнил. Двамата с Бриджет месеци наред бяха търсили съобщения за открити трупове и регистрации на стари коли. Бях им загубила времето.
— Искаш ли да се видим по-късно? — попита той.
— Може би. Къде е Бриджет? Разбрах, че днес не е на работа.
— Не, тя е… в Атлоун с родителите си. Да се видим ли в „Кехоус“? Към пет и половина? Ще ми разкажеш всичко.
Бях забравила, че Бриджет е от Атлоун, но като чух името, отново се ядосах. Как можа, Ани? Обадих се на автобусната компания да проверя разписанието. Сложих малко багаж в една чанта и казах на мама, че имам среща с приятел в „Кехоус“, а после ще хвана автобуса до Атлоун, за да търся Ани.
— Карън, не знам… Тя като че ли е категорична… явно не иска да бъде намерена.
— А не е ли важно какво искаме ние? Ти не искаш ли да я видиш?
— Да, разбира се, но… Може би си права. Няма ли да е чудесно всички да ѝ идем на гости?
— Така е. Но първо трябва да я намеря.
Най-отгоре в сака ми беше снимката на Ани в сребърна рамка.
— Но внимавай, мила. Не създавай впечатление у никого, че тя е загазила. Ако сега живее добре, няма да иска да си припомня за миналото.
— Ще кажа, че съм намерила снимката и искам да я върна на собственика ѝ.
Срещнах се с Лорънс. Извиних му се надълго и нашироко за цялото време, което беше изгубил, търсейки „убиеца“ на сестра ми.
— Моля те, недей. Поне е жива. И щастлива.
— И жестока, и себична.
— Но не се ли радваш, че е добре?
Когато ме погледна при този въпрос, отново забелязах добротата в очите му. Опитах се да не плача, сведох глава, но той нежно ме прегърна и ме целуна по главата. Колебливо се отдръпнах. За миг се почувствах объркана, но преди да имам шанс да реагирам, Деси ни прекъсна. Хвана ме за ръката и ме изправи насила, бутайки стола на земята.
— Кой си ти, по дяволите?!
Лорънс се изправи и го погледна.
— Неин приятел. Пуснете я.
— Деси, моля те, какво правиш тук? — изтръгнах се от него.
— Майка ти ми се обади да ми каже какво е станало. Каза, че си тук с „приятел“. Заради него ли ме напусна?
Цялата кръчма се беше смълчала и ни зяпаше.
— Мисля, че трябва да си вървите — каза Лорънс.
— Тя ми е съпруга.
— Вече не — казах аз.
— От самото начало бях прав за Ани. Тя създаваше само проблеми и пет пари не даваше за теб. Ще те изчакам отвън.
Барманът се приближи, за да изгони Деси. Той вдигна ръце във въздуха, за да покаже, че не иска проблеми и беше придружен до вратата.
— Съжалявам. Трябва да поговоря с него.
— Карън…
— Лорънс, ще ми дадеш ли адреса на Бриджет в Атлоун? Отивам там с автобуса в седем.
— Какво?
— Трябва да я намеря. В отпуска ли е Бриджет? Защо е в Атлоун?
— Да намериш Ани? Но нали тя пише, че иска да я оставите на мира?
— Да, но няма да се измъкне така лесно. Ще ми дадеш ли адреса на Бриджет?
Той го записа в бележника ми.
— Карън, много съжалявам.
Навън се изправих срещу Деси. Бях бясна.
— Никога вече не се дръж така с мен. Само се излагаш. Не съм твоя собственост. Напуснах те и сега със сигурност знам, че съм постъпила правилно. Лорънс е приятел — приятел, който проявява разбиране за станалото с Ани. Има приятелка, която е и моя приятелка. Между нас няма нищо, а и да имаше, това не е твоя работа.
