Морийн я прекъсваше понякога, за да изтъкне колко старомодни са схващанията ѝ, а Джоузи се беше втренчила в чинията ми и смушкваше сестра си всеки път, когато я пълнех.
Беше почти време да тръгваме към автобусната спирка. Господин Гоф отиде да види дали Бриджет е добре, а аз — да си събера нещата от спалнята. Чувах през тънките стени как Бриджет хлипа и как майка ѝ говори със строг тон.
Чаках в кухнята, докато госпожа Гоф се появи, за да ми каже, че Бриджет не се чувства добре и засега ще си остане у дома. Извини се, че този път нямало да ме придружи до автобусната спирка, защото трябвало да ходи на гости. Стисна ръката ми и не ме погледна в очите, докато ѝ благодарях за гостоприемството. Морийн ми махна от върха на стълбите. Ръкостискането на господин Гоф беше вяло, но той промърмори „Довиждане и успех“ — според мен, облекчен, че ролята му в драмата беше приключила.
Джоузи ме последва на улицата.
— И без това не си достатъчно добър за нея! — каза тя, избухна в сълзи и изтича вътре.
Пуснах писмото в кутията близо до спирката и се качих на автобуса, благодарен, че изпитанието е приключило.
Когато се прибрах онзи следобед, на алеята имаше кола, която не познах. Влязох в къщата и видях мама да стои в коридора с един мъж.
— Здравей, ти трябва да си Лорънс.
Висок, около шейсетте, добре облечен в небрежен яхтклуб стил, той беше жизнерадостен и самоуверен.
Мама го представи. Изглеждаше притеснена.
— Лорънс, запознай се с Малкълм.
У него имаше нещо смътно познато, но не можех да се сетя откъде. Бях любезен и учтив, но ми се стори странно да стоим така в коридора. Той си тръгна след петминутен разговор за времето и англо-ирландското споразумение.
— Как мина уикендът ти?
— А твоят?
— Чудесно. С Малкълм излязохме на обяд.
— Излязохте?
— Да, чувствах се много самотна тук без теб.
— И откъде познаваш Малкълм?
— Той е… приятел. Запознахме се в… „Сейнт Джон ъв Годс“.
— Какво?
— Той е психиатър. Но дойде тук в качеството си на приятел.
Затова ми се беше сторил познат. Бях го виждал един-два пъти, когато мама беше в психиатрията. Успокоих се.
Тя се усмихна с една от най-добрите си фалшиви усмивки. Явно ѝ беше неудобно да говори за него и бързо смени темата.
— Пусна ли писмото?
— Да.
— Видя ли те някой?
— Не, всичко мина добре.
Отидох в кухнята, за да направя чай и видях, че щората на прозореца я няма.
— Не можем да живеем вечно в мрак, скъпи. Трябва да продължим напред — каза мама, застанала зад мен и с обич разроши косата ми, както правеше, когато бях момче.
— Баба ти ще дойде на вечеря. Иди да се освежиш, скъпи. Усещам мирис на торфен дим по теб. Колко примитивно!
В шест часа телефонът иззвъня. Беше Бриджет.
— Още съм в Атлоун. Срамувам се да те видя.
— Бриджет, много съжалявам. Нямах представа, че очакваш…
— Моля те, не го казвай, достатъчно зле се чувствам.
— Но ние сме много млади. Не ми е минало през ум да се женя…
— Защо поиска да се видиш със семейството ми? Трябва да си знаел какво ще си помисля.
— Аз…
— Какво?
— Аз не те обичам.
Представих си как кривото ѝ око се облещва.
— Как така? — гласът ѝ прозвуча пискливо.
— Съжалявам.
— Какво? Късаш ли с мен? Знам, че напоследък отношенията ни са малко странни. Беше твърде зает да помагаш на Карън.
— Не е заради това.
— Чудех се дали не си малко емоционално ангажиран, но мога да ѝ кажа, че имаш нужда от почивка. Не е нужно да… Не е нужно да се женим сега, но това не е причина…
— Бриджет, не мога…
— Моля те, не ме зарязвай.
— Съжалявам, Бриджет, но ти заслужаваш някой по-добър от мен.
Затворих полека телефона и си налях питие. Отидох при мама в кухнята. Беше ясна вечер. Птичата баня беше отрупана с лястовици.
— Току-що скъсах с Бриджет.
— Боже, много ли е разстроена?
— Да.
— Горката Бриджет.
Да. Чувствах се облекчен, но и притеснен, че ще бъде неудобно да се виждам с Карън. Знаех, че те двете с Бриджет споделят една с друга. Чаках какво ще стане, когато писмото се озове на Пиърс стрийт.
Бях бясна на Ани. Не можех да повярвам, че е толкова жестока. Близо шест години аз, мама и татко се измъчвахме до смърт от мисли за това, което можеше да е станало с нея, преследвани от най-ужасния страх, а през цялото време тя си беше седяла някъде в провинцията, започнала нов таен живот, без да ѝ пука за нас. Беше ни зарязала. Беше разбила брака на родителите си, без да знае или да се интересува от това.
Познах почерка на плика, когато го видях и макар че беше адресиран до мама, извиках на татко да слезе долу. Той едва не припадна, когато му обясних, че е от Ани. Татко не можеше да чете добре.
— Отвори го — каза той.
Какво предателство! Нито адрес, нито данни за контакт, а тя явно живееше под друго име и нямаше да я намерим. Знаех, че Ани е дива и с деструктивно поведение, но не съм предполагала, че може да е такава егоистка.
