Беше получила каквото искаше. Досадната ѝ свекърва вече нямаше да ѝ се пречка, а синът ѝ се беше върнал у дома, където му беше мястото. Не се опита да се престори, че съжалява, задето почивката ми е свършила, почти преди да е започнала. Не ме пита как съм прекарал моите двайсет и четири часа в Рим. Денят ми с Карън беше нещо, което можех да запазя за себе си. Тя не забеляза настроението ми, а ако го е забелязала, сигурно е решила, че се дължи на провалената ми почивка или на смъртта на баба. Беше във вихъра си, одумваше облеклото на опечалените, изреждаше кои от приятелите на татко бяха присъствали, спомена как добре се справяла леля Роузи с всички тези хора в къщата ѝ. Забърка питиета за двама ни.
— Мисля, че сега ще сме добре — каза тя.
Не разбирах за какво говори.
— Какво?
— Финансово. Миналата година Елинор ми каза, че е променила завещанието си, за да се погрижи за нас. Току-що казах на Фин. Той беше бесен. Не знам какво точно е направила, но определено каза, че ще се погрижи за нас.
Мама злорадстваше. Досега не бях осъзнал каква материалистка може да бъде. Справяхме се добре с моята заплата и вдовишката ѝ пенсия, но това беше нищо в сравнение с доходите на баща ми и макар да плащахме сметките, нямаше глезотии като някога. Нямаше изискани вечери и дизайнерски дрехи, на каквито беше свикнала мама. На мен тези неща не ми липсваха, но тя копнееше за тях.
— Мамо?
— Да, скъпи.
— Семейството на Ани няма да се откаже да я търси. Сестра ѝ е ходила в Атлоун да я търси и ще се върне в района при първа възможност, за да продължи търсенето.
— За бога, те идиоти ли са?! — мама беше раздразнена, а аз изумен от коравосърдечието ѝ. — Това е абсурдно! Защо просто не се откажат?
— Ако аз изчезна, ти ще спреш ли да ме търсиш?
— Скъпи! Не, разбира се! Просто се опитвам да предпазя теб и паметта на баща ти. Прати ѝ още едно писмо.
— Какво?
— На сестрата. Как се казваше? Прати ѝ директно писмо от Ани с нещо, което ще я спре. Ще го съставим заедно. Трябва да се върнеш в Атлоун, за да го пуснеш.
Когато ставаше дума да се прикрие убийството, извършено от баща ми, майка ми беше практична и безчувствена. Това ме ужаси. Но какво можех да направя? Тя беше права. Трябваше да го направя. А и това ми даваше шанса да утеша Карън.
— Карън. Името ѝ е Карън.
Мама и татко сякаш се бяха събрали отново. Той беше толкова благодарен, че тя се е върнала, че започна да се грижи за себе си, не ходеше в кръчмата и упорито тръгна да си търси работа. Много му беше липсвала и беше решен да я задържи у дома. Деси също се опитваше да ме накара да се върна, а мама правеше всичко възможно да му помага.
— Не прави грешка, за която ще съжаляваш до края на живота си. Деси Фенлън е добър човек, а и те обича до смърт.
Деси ме беше причакал пред вкъщи малко след като се върнах от Рим, и когато, не му обърнах внимание, той изкрещя на улицата след мен:
— Подредих твоя човек от социалните служби, вече няма да припари до теб.
Обърнах се към него.
— Какво си направил?!
— Ступах го, както заслужаваше.
Спомних си ожулването под окото на Лорънс и обяснението, че някакъв рафт паднал върху него в службата.
— Ти, тъпо копеле! — казах аз. — Той ми е само приятел.
— И няма да ти бъде нищо друго, когато приключа с него.
И Деси се отдалечи с ръце в джобовете и вирната глава, сякаш току-що беше спечелил на кучешки състезания.
В мислите си преживявах деня, прекаран в Рим с Лорънс. Беше прекрасно, жалко, че беше толкова за кратко. Когато се върнах, той обясни, че баба му починала, но аз непрекъснато мислех за него. Чувствах се ужасно заради Бриджет. Лорънс можеше да ме целуне по всяко време онзи ден, можеше да ме хване за ръка, да покаже, че ме харесва, но не го направи. Може би не бях разчела добре сигналите, но имах чувството, че с него сме свързани по някакъв начин. И все пак всеки път, когато се опитвах да се сближа с него, той деликатно ме отблъскваше — както когато му бях поискала домашния телефон, а той промърмори, че винаги мога да го намеря в офиса. Сега ми хрумна, че Деси го е уплашил. Или Лорънс не ме харесваше като жена. Може би работата ми на модел ми беше дала прекалено голямо самочувствие.
Обадих се на Лорънс в офиса и го питах направо дали Деси го е нападнал. Той свенливо потвърди.
— Но защо не ми каза?
— Щеше да провали пътуването ни.
— Много съжалявам, Лорънс.
— Недей, вината не е твоя. Но ми направи услуга и не се връщай при него.
— Аз… Няма.
— Добре.
Отново смесени сигнали. Лорънс не искаше да се върна при съпруга си.
Продължавах да търся Ани, но търсех и апартамент. Ивон ми каза, че снимките в Рим са пожънали голям успех и имах повече пари от всякога, а и още предложения за работа в Милано и Париж. Ивон се беше обезпокоила, че ще се преместя в Лондон и ще сменя агента си. Може би щях да го направя, ако не продължавах да търся Ани. Освен това изпитвах лоялност към Ивон. Още щях да бъда в ателието за химическо чистене и да живея с Деси, ако не ме беше взела под крилото си.
