Стаено зло полностью

Тръгнахме по улицата към Пиаца Навона, отминахме няколко ресторанта, пълни с туристи, но Карън ме отведе далеч от тълпата, по една малка уличка до едва забележима врата в стената.

— Портиерът на хотела ми каза да дойда тук — каза тя, докато аз гледах с подозрение вратата, на която нямаше име на ресторант, а цветна керамична плочка с номер. Влязохме и се озовахме в голям атриум, покрит с листа. Високи пинии обкръжаваха три кръгли фонтана, украсени като миниатюрни копия на фонтана ди Треви, край който бяхме минали набързо в навалицата през деня. Вода бликаше от устата на каменни гаргойли с мъртви очи. Листата на бугенвилеята бяха влажни от пръските на фонтаните.

Дребен мъж със зле боядисана коса изскочи изневиделица и ни поздрави.

— Prego.

Посочи към един ъгъл и когато го последвахме, иззад дърветата се появи сводеста колонада, отворена от едната страна към двора, а от другата — към оживена кухня. В нея бяха подредени прости дървени маси, покрити с хартиени покривки, заети главно от възрастни италианци. Ние бяхме единствените туристи, но дори моето присъствие да ги беше подразнило, те явно бяха очаровани от Карън и любезно ни поздравиха с кимане. Красотата е международен паспорт. Използвах разговорника си, за да разшифровам менюто, което включваше пица и паста, както може да се очаква, но също и патладжан, моцарела и артишок, които бяха екзотични ястия за мен.

Изпитвах непреодолимо желание да погълна всичко от менюто, но се сдържах, за да ям деликатно пред Карън. Тя, разбира се, яде, както може да се очаква от модел — чоплеше храната като врабче, но и се оплакваше. Призна, че би искала да яде повече, но не смеела да качи и грам, защото била на диета. Вътрешно изстенах, когато отнесоха наполовина пълните ѝ чинии. Реших, когато остана сам, да си доям с улична храна.

Не помня по-хубав ден през живота си. Разговаряхме свободно. Беше без значение, че имахме малко общи интереси. Тя изслушваше мнението ми за съвременни събития и книги, а аз научих повече за поп звезди, актьори и мода, отколкото съм знаел някога, но успявахме да се заинтригуваме взаимно. Разговорът неизбежно се обърна към Ани.

— Няма да се откажа, докато не я намеря, дори ако трябва да се обърна към вестниците, дори ако проваля новия ѝ живот. Тя ни дължи нормален контакт. Едно нищо и никакво писмо след шест години травма не е достатъчно. Тя едва не ни съсипа.

Държах се предпазливо.

— Какво ще стане, ако просто престанеш? Ако спреш да я търсиш и забравиш за нея?

Очите на Карън се навлажниха.

— Не мога. Обичах я. Знам, че и тя ме обичаше. Има нещо нередно в това. Имам чувството, че я държат някъде насила. Няма логика.

Не знаех какво да кажа, затова премълчах.

— Съжалявам. Провалих деня ни. А беше съвършен, нали?

— Да.

Платих сметката и се опитах да не изпадам в паника от въпроса как ще преживея до края на седмицата.

В десет часа тя сподави прозявка и аз ѝ предложих да я изпратя до хотела.

Докато вървяхме бавно по улиците, се чудех дали да я хвана за ръката. Тя висеше отпусната до моята, докато вървяхме — само на сантиметри. Окуражен от виното, изпито на вечеря, си помислих, че може би имам шанс, но точно преди да посегна, тя внезапно се обърна.

— Закуси с мен утре! Няма да ме вземат преди единайсет часа.

Приех с готовност. Разделихме се с целувка по бузата. За секунда усетих, че може да се целунем истински, но аз бях този, който се поколеба. Защо? Най-много от всичко исках да я последвам по величественото стълбище на хотела ѝ, но нещо ме спря.

— Ще се видим сутринта — каза тя и отдръпна пръстите си от рамото ми.

Тръгнах бавно към хотела си, чудейки се какво ми става. Спрях в малка пицария и сам изядох много голяма пица. Собственикът беше смаян от способността ми да се тъпча, а аз се зачудих дали старият ми апетит не се завръща.

Улиците и алеите зад гара „Термини“, които изглеждаха така оживени по-рано, сега придобиха зловещ вид и отначало си помислих, че лошите ми мисли са довели до тази промяна в атмосферата, но после забелязах момичетата. На групи от по две или три, облечени неподходящо за възрастта си в много къси миниполи, оскъдни блузки и безумно високи токчета. Когато наближих, те започнаха да ми подсвиркват и аз осъзнах, че се продават. Опасен на вид мъж в кожено яке седеше в един мерцедес наблизо и наблюдаваше стоката си. Явно беше сводникът. Момичетата ме последваха няколко метра, като подвикваха и подсвиркваха. Опитаха да ме заговорят на няколко езика, включително английски, но аз вървях с наведена глава и ръце в джобовете. Знаех, че не изглеждам достатъчно богат, за да ме ограбят, и се измъкнах невредим.

Срещата ме разстрои. Мислех само за Ани. Как е продавала тялото си като сладолед на първия купувач. Чудех се дали мъжът в мерцедеса беше там, за да ги наглежда. Дали се държеше добре с тях? Или ги биеше, а може би и убиваше?

Когато се върнах в хотела, Марио още беше дежурен.

— Сега ще телефонирате на майка си, нали? Обади се четири пъти.

Боже!

— Веднага ще ви свържа.

— Благодаря, но ще се обадя сутринта.

— Не сега?

— Не. Късно е. Утре.