— Ще го впиша в разходите си — каза тя за мое облекчение, тъй като имах намерение да взема автобус. Съгласихме се да идем първо до моя хотел, а после до нейния, защото беше по-близо до центъра. Пътуването с таксито беше откровение. На всеки ъгъл имаше паметник, сграда или статуя, сякаш излезли от учебниците ми по история. Беше почти плашещо да видя, че още се извисяват сред тълпите туристи.
Спряхме пред моя „хотел“ в запуснат район зад гара „Термини“. Входът беше на една занемарена улица; по стръмни стъпала се стигаше до малка рецепция. Набързо хвърлих куфара в безличната си стая, изтичах в банята в края на наклонения коридор, измих се под мишниците, напръсках се четири пъти дълго с дезодорант и облякох най-хубавата си риза — с къс ръкав и от лен.
Погледнах се в огледалото и за един шокиращ момент от него ме погледна баща ми. На бюфета вкъщи имаше негова снимка, правена на вечеря с танци с отбора по ръгби — с пригладена назад коса и изваяна челюст. И той имаше синина под лявото око от сблъсък в контактния спорт. Изглеждах добре като него. Поне на външен вид с Карън не бяхме чак толкова необичайна двойка. За секунда съжалих, че баща ми не беше жив, за да ме види такъв, но отказах да си съсипя момента със спомени за него и пропъдих тези мисли от главата си.
Карън ме чакаше в таксито. Буквално хвърлих ключа на администратора Марио на път навън. Той ме спря.
— Майка ви се обади — каза той с глас на участник в реклама на пица.
— Майка ми ли? — попитах засрамено.
— Да, трябва да ѝ се обадите сега.
— Благодаря. Ще ѝ се обадя по-късно.
— Не сега? — беше разочарован от мен.
— После — казах, отстъпвайки заднешком към стълбите.
Той неодобрително поклати глава. Ядосах се. Мама си оставаше мама. По дяволите, не можеше ли да ме остави на мира за един ден? Всеки ден ли щеше да ми звъни? Разговорите с чужбина щяха да струват цяло състояние. Щях да ѝ се обадя на другия ден. Сега смятах да се насладя на Рим с моята приятелка Карън, която беше и фотомодел.
Тя ме изненада. Вероятно бях очаквал, че момиче от такова семейство не се интересува от култура. Знаеше много за историята на изкуството и решихме да видим две картини на Караваджо в църквата на августинците „Санта Мария“ на Пиаца дел Пополо. В училище не бях изучавал изкуство и не знаех нищо за историята на изкуството и художниците, но тя говореше много ентусиазирано и проникновено, посочвайки как е използвал светлосенките.
Опитах се да видя тези неща през нейната призма и макар че картините бяха безспорно красиви дори за моето невежо око, ентусиазмът ѝ ги направи още по-вълнуващи и важни. Купих си пощенски картички с тях и съжалих, че не нося фотоапарат. Бриджет ме беше отблъснала завинаги от фотографията. Карън беше изненадана, че не нося фотоапарат, но тъй като прекарваше толкова време на снимки, се зарадва на отсъствието му. По-късно съжалих, че нямам снимка на мен и Карън в Рим.
Музеите и галериите бяха приятно хладни. Навън слънцето беше безмилостно. Благодарих на Бога, че не тръгнах на това пътуване, преди да отслабна. Нямаше да издържа на жегата, нито на обикалянето. Следобед, седнали на Испанското стълбище, закусихме с улична храна и я прокарахме с бира. Отбивахме се във всички красиви църкви на Виа дел Корсо с невероятно украсените им странични параклиси. На края на улицата пред нас се извиси огромна постройка. Едва когато я наближихме, осъзнах монументалния ѝ мащаб.
— Какво е това? — попитах.
Карън се консултира с пътеводителя и обясни, че е паметникът на Виктор Емануел II в подножието на Капитолийския хълм.
— Не е ли лудост? — каза тя. — Римляните са ужасени от него. Смятат, че е твърде голям и безвкусен. Какво количество бял мрамор! Не е ли изумително?
Към седем часа и двамата бяхме изтощени. Върнахме се в нейния хотел и аз изчаках в украсеното в стил рококо фоайе, докато тя се освежи. Бирата, която изпих, докато чаках, струваше с няколко хиляди лири повече, отколкото бях очаквал.
Когато тя излезе от асансьора, всички се спряха, за да я погледнат. Косата ѝ беше вдигната високо като на Минерва от фреските във Вила Медичи, които бяхме видели по-рано. Носеше дълга права рокля от тъмносиня коприна, пристегната на кръста с плетен колан. Изглеждаше така, сякаш бе слязла от някой пиедестал и бе оживяла. Бях забелязал, че Рим е пълен с красиви и стройни жени, но Карън изпъкваше с луничките, червената си блестяща коса и пронизващите си зелени очи. Никой тук не изглеждаше като нея.
— Красива си — казах, но тя не обърна внимание на комплимента. Беше свикнала да ги получава. Погледна ме любопитно, извади малка пудриера от чантата си и нежно потупа с розовата гъбичка под окото ми.
— Нали не те боли?
И дума не можеше да става. Тя обърна огледалцето към мен и червенината от ожуленото беше изчезнала под грима.
Излязохме навън в оживената римска вечер. Беше малко по-хладно. Разминавахме се с групи американски туристи, следващи зелен чадър, продавачи на сладолед и религиозни сувенири и малки групи италианци — всички добре поддържани и говорещи едновременно с уста и ръце.
