Той въздъхна дълбоко. Подозирах, че никога не би карал майка си да чака да ѝ се обади.
— Има още едно съобщение. От жена. Казва се Хелън.
— Хелън? Кога?
Той сякаш се поколеба да ми каже.
— Преди половин час.
Боже, нещо не беше наред.
— Отивам в стаята си. Можеш ли да ме свържеш с Дъблин след пет минути?
— Да. С Хелън или с мама?
Не му отговорих, а запрескачах стълбите по две, ужасен от новините, които ми предстоеше да чуя.
В стаята си вдигнах слушалката с трепереща ръка. Нямах настроение да търпя нахалството на Марио и му издиктувах сопнато домашния си телефон. Той ме свърза незабавно. Вдигна Хелън.
— Хелън! Какво правиш там? Добре ли е мама?
Чух да казва „Той е“, после се чу стържещ звук, сякаш някой друг взе слушалката, докато на заден фон се чуваха приглушени гласове.
— Лорънс, къде беше? Цял ден се опитваме да се свържем с теб.
Гласът на мама беше задъхан и възбуден.
— Защо? Какво е толкова важно?
— Не се разстройвай, скъпи, но баба ти почина тази сутрин. Чичо ти Фин и леля ти Роузи са тук. Ужасно е. Случиха се толкова много неща. От теб зависи, но мисля, че трябва да си дойдеш.
Проклятие! Проклятие! Проклятие!
— Да, ще си дойда.
— Чудесно, скъпи. Знаех, че ще се върнеш. Хелън отиде в пътническата агенция и ти резервира билет за първия самолет утре сутрин.
— Какво?!
— Тя много ми помага. Искаш ли да говориш с нея? Хелън!
Мама остави слушалката и Хелън отново я взе.
— Съжалявам за баба ти, Лар. Знам, че беше звяр свиреп, но все пак ти беше баба.
— Благодаря. В колко часа е полетът ми утре?
— В 9:20. Можеш да вземеш билета на летището. Урежда ли те?
Обадих се на Марио да ме събудят сутринта. Казах му, че ще си тръгвам. Той се ядоса, че отменям едноседмичния си престой, но когато му казах, че трябва да се прибера при майка си, защото баба ми е починала, веднага ме разбра. Помолих го да се обади в хотела на Карън. Администраторът отказа да ме свърже с нея, защото предупредила да не я безпокоят. Явно „сънят за красота“ е нещо реално. Помолих го да ѝ предаде извинение, че не мога да отида за закуска, защото трябва да се върна в Ирландия.
Лежах и обмислях последните 48 часа от живота си. Вчера баба беше жива, съпругът на Карън ме нападна, а сега лежах тук след един ден в Рим с нея. Наистина ми беше мъчно за баба Фиц. Макар да се държеше грубо, мисля, че винаги ми мислеше най-доброто. Когато бях малък, тя ме обожаваше и мама ревнуваше.
Знаех, че след погребението няма да се върна в Рим. Полетите бяха твърде скъпи.
За щастие Марио не беше дежурен на сутринта. Мълчаливо момиче ми сервира силно кафе с шоколад на прах и кроасан и спря на улицата такси, което да ме откара на летището.
Мама ме поздрави през сълзи, когато се прибрах. Хелън беше пренощувала в една от свободните стаи, за да ѝ прави компания.
— Боже, Лар, какво е станало с лицето ти?
Бях забравил за ожулването.
— Някакви хулигани ограбили Лорънс — каза мама.
По-късно Хелън ме въртя на шиш за „ограбването“. Не можеше да разбере защо не са ми взели портфейла и часовника.
— Стига, Лар, какво стана всъщност?
— Блъснах се в един рафт на работа.
Тя изцвили от смях.
— Голям си идиот. Защо майка ти мисли, че са те ограбили?
— Ако ѝ кажа истината, ще ми забрани да ходя на работа. Знаеш каква е.
— Ще съдиш ли офиса?
— Какво? Не.
Тя сви рамене.
— Аз бих ги съдила.
Не се и съмнявах.
После Хелън ме прегърна здраво.
— Мамка му — прошепна тя, — мислех, че баба ти ще живее цяла вечност. Тя беше желязна.
Хелън остана цял ден, за да помага на мама. Дори свърши някаква лека домакинска работа, преди да дойде да се сбогува.
— Двайсет паунда, ако обичаш, Лар.
Беше по-лесно да ѝ платя, отколкото да споря с нея.
Баба била открита от съседка. Получила инфаркт. Може би от същия вроден дефект, който беше убил баща ми, макар че и стресът от убийството несъмнено беше допринесъл в неговия случай. Мама се държеше стоически въпреки сълзите. Тя, чичо Фин и леля Роузи уреждаха погребението. Леля каза, че всяко погребение, на което ходиш, ти напомня за всички останали, на които си бил. Аз бях ходил само на едно.
— Знаеш ли, почти нищо не помня от погребението на баща ти. В такова състояние бях — каза мама.
Преди погребението от уважение към баба помолих Роузи да ми помогне да прикрия с грим ожуленото. Тя поиска да ѝ разкажа всичко за обира. Колата, която трябваше да ни закара в църквата, дойде и не се наложи да обяснявам твърде много.
Стояхме най-отпред в църквата, докато приятелите и познатите на баба ни стискаха ръце и мърмореха съболезнования. Ковчегът беше затворен. Явно беше казала на някого предпочитанията си, за в случай че някой я облече неподходящо. Мама каза, че дали в погребалното бюро полата на баба от туид и наметката ѝ от норка. Това ми се стори неподходящо. Да те погребат с вече мъртво животно, според мен, беше по-лошо, отколкото да го носиш.
След обичайното тътрене из хаотичния, зареден със сандвичи дом на чичо Фин и леля Роузи, усложнено от тълпи старци в различна степен на безпомощност, размесени с осемте им немирни деца, откарах мама у дома.
— Какъв ден! — каза тя, но беше почти весела.
