— Хелън, аз съм, Лорънс.
— Кое време е…
— Можеш ли да дойдеш у нас веднага? Спешно е.
— Защо, какво е станало?
— Можеш ли да дойдеш? Майка ми се е нагълтала с хапчета, много хапчета.
Тя най-после усети напрежението в гласа ми.
— В съзнание ли е?
— Да, в момента повръща.
— Добре, това е хубаво. Ще бъда там след десет минути.
Хелън беше фантастична. Щом обясних какво е направила майка ми, тя пое всичко. Без да обръща внимание на протестите на майка ми, накрая я сложи да си легне, не преди да изнесе всички лекарства от спалнята и банята. Останахме при майка ми, докато тя заспа, после слязохме долу.
— Не се безпокой, тази вечер няма да направи нищо друго. Ще спи като пън поне дванайсет часа. Защо го е направила?
— Казах ѝ, че се изнасям.
Хелън ме погледна с искрена симпатия.
— Трябваше да повикаш линейка.
— Щяха пак да я пратят в „Сейнт Джон ъв Годс“.
— Може би там ѝ е мястото.
Тогава не се сдържах, очите ми се насълзиха и започнах да хлипам. Не плача красиво. Треса рамене и е шумно и грозно. Хелън отиде до барчето и ми наля голямо уиски.
Взех го с благодарност и изпих наведнъж половината, усещайки желаната топлина да се влива в мен.
— Обещах ѝ, че няма да се върне там.
— По дяволите, Лорънс, това е обещание, което не можеш да спазиш.
— Трябва.
— Не е вярно.
— Хелън, ти не разбираш. Тя си няма никого. Мой дълг е да се грижа за нея.
— А дълга ти към себе си? А твоят собствен живот? Нима ще живееш у дома си до края на живота си, за да попречиш на майка си да се убие?
— Не знаех, че ще го приеме толкова тежко. Знаех, че е разстроена, но мислех, че накрая ще разбере, че така е най-добре. От няколко години е стабилна. Има си приятел…
— Той ще се грижи ли за нея? Добър ли е с нея? Ще се ожени ли за нея, ще се премести ли тук? Има ли такава възможност?
— Не знам. Не го познавам. Той е психиатър.
Хелън избухна в смях и поради ужаса и емоциите от случилото се, аз се присъединих към нея. Сякаш отварях клапа на въздух под налягане. Постепенно смехът стихна.
— Какво да правя?
Хелън се замисли за минута-две.
— Сигурен ли си, че не искаш да се върне в психиатрията?
— Не, а и не можем да си го позволим.
— Можеш ли да си позволиш да наемеш мен?
— Теб? Какво говориш? Нали работиш в „Сейнт Винсънт“?
— Вече не. Миналата седмица ме уволниха. Откриха, че съм свила валиум.
Защо ли не бях изненадан?
— Хелън! Защо?
— Не знам. Беше тъпо. Трябваше да свия амфетамин или нещо, което ти дава енергия, по дяволите. Валиумът успокоява. Преди месец бях на парти и всички искаха валиум, но идиотите бяха алчни и ги гълтаха като бонбони. Почти всички заспаха. Катастрофа!
— И какво ще правиш?
— Не знам. Имам късмет, че не ми отнеха правата. Щях да си търся работа като болногледачка, но мога да работя и тук, нали?
— Какво?
— Само няколко седмици, докато тя се стабилизира. Имам още валиум. Известно време ще ѝ трябва само това, а аз ще съблюдавам дозата…
— Хелън, майка ми не те харесва много.
— О, харесва ме много повече отпреди. А и какъв избор имаш? Да напуснеш работа и да я гледаш?
Решението изглеждаше драстично, но Хелън беше права. Нямах голям избор.
— Няма да се нанасяш тук. Ще я гледаш, докато съм на работа.
— Добре.
Седяхме до три сутринта. Пазарихме се за цената. Тя наистина поиска много по-малко, отколкото очаквах.
— Цена като за приятел. И в брой — каза тя.
Разказах ѝ за работата си. Говорихме за кошмарната ни връзка в миналото и тя призна, че е била незаслужено жестока към мен. Аз признах, че не ме е привличала.
— Чекиджия — каза тя. Разказа ми за деветте гаджета, които сменила за шест години. — Ти не си единственият боклук, с когото съм излизала.
Похвали ме за отслабването. Аз свалих гарда и ѝ разказах за скъсването ми с Бриджет и как не съм ѝ направил предложение. Както очаквах, Хелън намери всичко за много смешно. Убеди ме, че трябва да се изнеса, да живея самостоятелно.
— Ще бъде добре за теб. И за нея. Да си доведе този Малкълм.
Бях невероятно благодарен на Хелън за компанията тази нощ. На другия ден не отидох на работа и търпеливо обясних на мама, че Хелън ще я гледа през следващите няколко седмици. Уверих я, че няма да се изнеса, докато тя не се стабилизира. Тя беше натъжена и засрамена. Не преставаше да се извинява.
— Много съжалявам. Защо съм толкова безполезна? Защо съм такава?
— Не си безполезна, мамо, изобщо не си. Просто не си готова да се изнеса. Трябваше да те оставя да свикнеш с мисълта.
— Моля те, не си отивай.
— Ще говорим пак, когато си по-силна. Искаш ли да се обадя на Малкълм?
— Не! Не му казвай! Той ще… Не му казвай.
— Добре, няма. Но, мамо, защо… Женен ли е?
Тя се изненада.
— Не, разбира се.
— Никога не говориш за него. Не го каниш вкъщи, когато съм тук. Но когато се оправиш, искам да се запозная официално с него.
Тя кимна.
— Малкълм… Искам да го държа встрани от останалия си живот.
— Но защо?
— Познава ме… твърде добре.
— Не го ли харесваш? Не искаш ли да го виждаш?
— Искам, той е добър човек. Само че… Знае.
— За Ани Дойл ли?
— Не, разбира се. Никога няма да кажа на някого за това, просто…
Гласът ѝ стихна.
