— Много се радвам, че си взела това решение, Лидия. С осем деца е доста трудно. Парите ще ни дойдат добре. Училищните такси ни съсипват.
— Когато се наложи ние да правим жертви, Лорънс тръгна на държавно училище.
— Да, знам, но Андрю изгуби парите. Фин няма нищо общо…
— Да забравим всичко това — прекъсна я Фин, който явно беше доловил остротата в тона ми.
— Има още един малък проблем — казах аз. — Лорънс е обсебен от идеята той да живее в къщата, а както знаете, той е наследникът. Опитах се да го убедя, че най-доброто, най-честното би било да си живее у дома.
Фин и Роузи се спогледаха.
— Какво говориш, Лидия?
— Че не искам да се разделя със сина си, затова се надявам вие двамата да го притиснете, без да ме намесвате.
— За бога! — каза Роузи.
— Роузи — предупреди я Фин.
— Това е безобразие! — тя не му обърна внимание. — Трябваше да продадеш този мавзолей преди години. Дори не е ипотекиран. Щеше да има достатъчно пари, за да си купите с Лорънс хубави жилища. Ти тормозеше Андрю с всичките си капризи и искания за поддръжката на „Авалон“, а сега и на Лорънс му е писнало. Не е правилно младеж като него да издържа мързеливата си майка в имението ѝ. Той иска да се махне, а ти ни използваш, за да го накараме да остане.
— Роузи! — Фин повиши глас.
Не ѝ обърнах внимание, а се обърнах към него.
— Ако успееш да го убедиш, и двамата ще получим каквото искаме.
Роузи изхвърча от стаята и затръшна вратата след себе си.
Фин заговори бавно и внимателно.
— Жена ми е права. Андрю те обожаваше. Смяташе, че си най-красивото същество, което е виждал. Толерираше фобиите ти, защото така можеше да те има само за себе си. Усърдно се стараеше да ти даде всичко, което поискаш — независимо дали беше диамантен пръстен, кожено палто или обяд в „Мирабо“, но на теб никога не ти стигаше, нали, Лидия? Макар да не се съгласих, майка ми е знаела какво прави, когато е оставила къщата на Лорънс. Андрю никога не би поел толкова голям финансов риск, ако ти не го притискаше през цялото време. Майка ми се опитваше да спаси Лорънс от теб. Ако нямахме такава нужда от парите, нямаше да се замисля да оставя Лорънс да живее в къщата, но ще говоря с него. Отново получаваш каквото искаш, Лидия, както винаги.
Докато произнасяше малката си реч, бях взела чантата и палтото си. Той ме последва по коридора и надолу по предните стълби на разнебитената им къща. Аз продължих напред.
Оказа се, че Фин и Роузи не са успели да убедят Лорънс да се откаже от къщата. Подозирам, че не са се старали много. Бяха решили, че съм някакво чудовище. Скъпото ми момче сега отчаяно искаше да се изнесе. И тогава Малкълм влоши още повече нещата за мен.
Лорънс още не се беше изнесъл, но се прибираше все по-късно, понякога не преспиваше у дома, без да ми даде каквото и да било обяснение. Внимавах да не задавам въпроси, но бях сигурна, че спи с различни жени. В такива вечери той правеше необходимото, та Малкълм да е у дома, но една вечер се прибра към девет часа и от изражението му разбрах, че нещо се е случило. Намери ме в кухнята.
— Кажи ми за Даяна — каза тихо.
— Какво?
Той взе снимката ѝ иззад гърба си и я сложи на масата между нас.
— Разкажи ми за деня, когато тя се удави.
Заведе ме до един стол и ме подкани с жест да седна.
— Защо? Не искам… За какво говориш?
— Когато бях малък, попитах татко за нея и той ми каза, че се удавила на плажа. Каза ми никога да не питам теб за нея, защото много си се разстройвала.
— Бил е прав. Не искам да говоря за това.
Понечих да се изправя, но Лорънс застана на вратата.
— Току-що вечерях с Малкълм. Не мога да повярвам, че цял живот си крила тази тайна от мен. Той каза, че трябва да те попитам, че така ще ти помогна да говориш за това. Разкажи ми за деня, когато се удави Даяна.
— Не помня, бях още дете.
— Той казва, че помниш, че не можеш да забравиш. Че тя се е удавила, а ти виниш себе си.
За миг ме обзе глупавата идея, че може би Малкълм е прав, че може би ако споделя историята за злополуката, с Лорънс ще се сближим. От доста време не ми беше говорил толкова нежно. Всички винаги настояваха, че вината не е била моя, а Лорънс ме обичаше. Може би се нуждаех от неговата прошка.
— След като Даяна умря, ме изпратиха при една леля в провинцията. Не знаех дали някога ще ми позволят да се върна у дома. Дори сега, когато ходя по магазините, бързам да се прибера. Усещането за прокуждане беше мъчение за мен. Беше само за десет месеца, но за едно дете това е цяла вечност.
— Мамо — Лорънс въздъхна и в душата ми влезе малко светлина. Усещах го. Прошката предстоеше. — Продължавай, можеш да ми кажеш. Няма да те осъждам, няма да те прекъсвам.
— Беше след като мама ни напусна. Не е умряла, когато сме били бебета, както съм ти казвала. По-добре да беше. Татко се беше оженил за жена от долен произход. Мама не беше като майките на нашите приятелки. Беше шумна, избухлива и носеше алено червило.
Бях се върнала в друго време — в славните дни на тази къща. В главата си чувах мама и татко да се карат в коридора.
