Освен когато станеше дума за майка му. Знаех, че Бриджет не се беше запознала с нея, разбирах също, че ние с Лорънс сме още в началото на връзката ни, но същевременно чувствах, че между нас съществува някаква, макар и неизказана, обвързаност. Още бях омъжена за Деси, а референдумът за развода беше отхвърлен по-рано през годината, тъй че брак между нас не беше възможен, но той говореше за къщата, сякаш искаше тя да бъде наш дом, а и споменаваше, че ще пътуваме в бъдеще. Намери курсове по изящно изкуство, на които можех да се запиша. Това определено нямаше да бъде мимолетен романс и все пак никога не ми беше предложил да се запозная с майка му. Беше ми разказал за различните ѝ фобии, за затрудненията ѝ да общува с непознати, но аз реших, че щом е достатъчно добре, за да ходи до супермаркета, ще може да понесе и мен. Исках да го питам дали ѝ е казал за мен, но се боях да не бъда разочарована от отговора. Щом Бриджет беше останала с впечатлението, че семейството ѝ не е достатъчно добро за майката на Лорънс, аз бях в същото положение. Ние с Бриджет бяхме на едно и също стъпало в социалната стълбица. Аз бях дори по-ниско, защото бях зарязала съпруга си, а това ме правеше лека жена.
Работата вървеше добре. Понякога пътувах, а сега, когато Деси не можеше да следи всяка моя стъпка и да ме проверява, Ивон можеше да приема поръчки, които той не би одобрил. Още не исках да се снимам в секси бельо, но имаше снимки по бански в Антиб за британското издание на „Вог“. Бях много нервна, защото другите момичета бяха от Англия, Шри Ланка и Етиопия. Кожата ми беше почти светлосиня в сравнение с техните, с цвят на праскова, кафе и слонова кост, но режисьорът на снимките настоя, че точно това му трябвало. Всичко беше направено с много вкус и цяла армия стилисти се постара да изглеждам добре с помощта на деликатни подплънки, които да увеличат бюста ми. Лорънс реши, че това е забавно. На негово място Деси щеше да получи апоплексия.
Всеки път, когато ходех у мама и татко, там ме чакаше писмо от Деси. В началото писмата бяха пълни с извинения и молби да дам на брака ни реален шанс. След известно време започнаха да стават по-практични — например че дошла сметката за поправка на бойлера, а тъй като тогава съм живяла там, би било честно да си я поделим. Макар че фондът за къщата, който бях попълвала всяка седмица, бе още изцяло на негово разположение, му пратих пощенски запис, за да се отърва от него. После писмата станаха обидни. Била съм го направила на глупак. Той щял да ми отмъсти. Всички от химическото чистене ми се присмивали, когато ме видели в списанията и мислели, че съм си навирила носа. Той бил мой съпруг и не съм имала право да го напусна. Ставаха все по-гадни. Била съм тъпа курва като сестра си и съм щяла да стана проститутка като нея. Нямало да се изненада, ако някой ден ме убият, задето се разголвам публично. Заплашваше да продаде на таблоидите историята за сестра ми, която била наркоманка и проститутка, и започнах наистина да се притеснявам, че може да навреди на кариерата ми. Знаех, че разговаря с мама, затова ѝ показах писмата и пак я предупредих да не му казва нищо за мен, както и къде живея. Тя беше потресена и се почувства виновна, че е взела неговата страна. По-късно се запозна с Лорънс и беше очарована от хубостта и изисканите му обноски. Когато говореше с него, включваше „телефонния“ си глас, докато с татко не започнахме да се шегуваме с нея за това.
Връзката ми с Лорънс беше лесна от самото начало. С него нямаше нужда от големи усилия — да се обличам, за да му харесам, да говоря по определен начин, за да го впечатля. Той много пъти ми казваше, че съм хубава, но и също, че съм умна, интересна и забавна. Срещите ни бяха съвсем обикновени. Кино, концерти в кръчми, по някоя вечеря навън, но винаги имаше какво да си кажем и знаех, че красивото му лице никога няма да ми омръзне.
Всичко вървеше много добре, когато Лорънс изведнъж ми се обади една вечер, за да ми каже, че се е нанесъл в къщата. Стори ми се разстроен, но не искаше да ми обясни защо. Изненадах се, защото по онова време тя беше почти без мебели. Той каза, че ще се видим през седмицата, но когато се обадих в офиса му да оставя съобщение, ми казаха, че бил болен и същия уикенд аз взех влака за Килани и изкачих хълма до къщата. Лорънс имаше много планове как да я постегне. Мястото беше хубаво. Прозорците бяха с малки ромбовидни стъкла, по стените растеше бръшлян, от двете страни на входа имаше розови храсти. Почуках с бронзовото чукче. Никой не отговори. Почуках пак и накрая чух тътрене на крака зад вратата и тя се отвори на сантиметър.
— Лорънс, аз съм.
Той колебливо отвори вратата.
— Казаха, че си болен. Добре ли си?
— Да.
Той отвори по-широко, за да вляза. Явно не беше добре — още по халат и небръснат. Последвах го в голата дневна. Завесите бяха дръпнати и скриваха чудесния изглед към залива, а въздухът миришеше на вкиснало.
— Изглеждаш ужасно. Беше ли на лекар?
— Добре съм.
