— Татко изгуби много време, за да научи мама как да се държи в обществото, но когато идваше на спортните празници в училище, тя се напиваше и флиртуваше с другите бащи. Винаги ни излагаше. Даяна се срамуваше от нея, но аз обичах майка си. После тя избяга с един водопроводчик и повече не я видях. Напусна ни. Но аз, глупачката, още я обичах. Не можех да приема, че тя не ни обича достатъчно, за да остане. След като тя си тръгна, всичко стана… по-трудно. Цялата нежност изчезна от дома ни. Даяна каза, че се радва, че мама я няма. Тя и татко бяха винаги заедно. Две години беше ужасно и аз бях тъжна през цялото време. Един ден татко каза, че можем да отпразнуваме деветия си рожден ден. Получихме нови рокли от коприна. Прислужниците ни Хана и Том украсиха градината. Беше много красиво. Черешите бяха напълно разцъфтели. Беше подготвено угощение, от дърветата висяха гирлянди със знаменца. Бяхме много развълнувани, сигурна съм, че изобщо не спахме предишната нощ. С Даяна бяхме поканили всички момичета от класа, но… — задавих се при спомена. — Само Ейми Малоун дойде. Каза ни, че другите не ги пуснали, защото майка ни била уличница.
Лорънс ме гледаше съсредоточено. Не исках онази нежност да изчезне, затова леко промених историята.
— Аз не разбрах какво иска да каже, а Даяна каза, че мама е провалила всичко, че аз съм също като нея, че съм проста като мама. Нарече ме невъзпитана и се сбихме. Аз я блъснах във водата и тя… Удари си главата. Почувствах се ужасно. Още е така. Всички казаха, че трябва да си простя, но…
Лорънс изглеждаше объркан.
— В банята ли?
— Не, скъпи, в езерцето.
— Където татко беше погребал Ани Дойл?
За момент се разсеях, докато препусках десетилетия напред.
— Да, тогава реших, че е най-подходящото място. Онази нощ бяхме в такава паника…
Очите на Лорънс се разтвориха широко, той се втренчи в мен и аз осъзнах какво съм казала. Усетих се, млъкнах, обърнах лице към мивката и тъмната градина, но беше прекалено късно.
— Ти си избрала да погребете Ани Дойл там? — той посочи към мрака отвъд прозореца. — Ти си знаела?!
— Какво? Извинявай, обърках се. Говорехме за Даяна…
— Току-що каза, че е било най-подходящото място, за което си се сетила. — Лорънс скочи от стола. — Ти си знаела! Боже!
— Лорънс, не бива да…
— Ти ли я уби?
— Не!
— Ти си я убила, а татко го е прикрил. Това ли стана?
— Лорънс, моля те, успокой се, ужасно си мелодраматичен. Говорех за Даяна и ти ме обърка…
Тогава той изрева:
— Престани да ме лъжеш! Боже, не мога да те гледам!
— Тя го заслужаваше! Беше крадла и лъжкиня! Предаде ни!
Той изхвърча от стаята.
Татко не можеше да ме гледа, след като мама ни напусна и Даяна умря. Погледнах в огледалото над кухненската маса. Бях още красива, знаех го, но никой не искаше да ме погледне. Чух Лорънс да хвърля разни неща горе, после изтича долу с куфар в ръка и аз го пресрещнах в коридора.
— Не си отивай — помолих го. — Ще умра.
Той спря за миг и аз реших, че съм успяла, но очите му се напълниха със сълзи. Обърна се и тръшна предната врата. Чух как колата даде на заден. Той избяга от мен, сякаш животът му зависеше от това.
С Лорънс беше много по-различно, отколкото с Деси.
Лорънс ме караше да се чувствам като личност — не сестрата на Ани, не нечия собственост или машина за бебета. Не очакваше да бъда на разположение, когато на него му се прииска. Вземаше от библиотеката книги за изкуството, за които мислеше, че ще са ми интересни. Отвеждаше ме с колата до летището и ми пожелаваше успех, когато отивах на снимки, а на връщане ме посрещаше с цветя. Бързо разбрах, че не е толкова заможен, колкото предполагах, но не парите или класата му ме интересуваха. Той ме представи на колегите си, повечето от които бях срещала през онези петъчни вечери, когато беше с Бриджет. Някои ме приеха добре, други бяха отявлено груби.
— Голяма приятелка се оказа — каза ми Ивлин една от първите вечери, когато излязох с тях като приятелка на Лорънс, но аз ѝ се заклех, че никога не съм искала да наскърбя Бриджет и че не сме я мамили.
Лорънс ме защити.
— Това няма нищо общо с Карън — настоя той. — Разделих се с Бриджет по много причини.
Доминик, който беше по-възрастен, каза:
— Боже, Лар, тя е извън твоята категория. Не е за твоето тегло, нали разбираш?
И започна да ми обяснява, че Лорънс бил дебел. Помнех, че Бриджет ми беше казала същото. За мен това нямаше значение. Аз също се бях променила. Преди ме разяждаха мисли за справедливост и отмъщение, но любовта ме беше излекувала. Не бях предполагала, че това е възможно.
