— Между другото, намерих тези неща в старото скривалище в спалнята на Лорънс. Сигурно са стари боклуци, но може да поиска да ги вземе в къщата.
Тя остави кутията в скута ми и излезе пак, за да напълни кофата с въглища.
Вътре имаше снимки, поставени с гърба нагоре и аз внимателно ги обърнах. Бяха мои. Почувствах се по-добре. Не беше редно, но отново бръкнах в кутията и намерих още мои снимки, изрязани от списания, а под тях — пожълтели изрезки от вестници. Взех ги и ги разтворих. Бяха ми смътно познати. От ноември и декември 1980 година. Всички съобщения за изчезването на сестра ми. Лорънс явно беше положил много старания в търсенето. Но после се спрях и се запитах: откъде би могъл да ги има? Бяхме се запознали миналата година. Нямаше логика. В кутията имаше още нещо. Кибритена кутия, увита в салфетка. Ръцете ми трепереха, когато я отворих, без повече да се притеснявам, че е нередно.
Завъртях счупената идентификационна гривна в ръце. Надписът беше там:
Скочих от креслото и съборих всичко на земята. Опитвах се да подредя всички мисли, които се блъскаха в главата ми, но нямаше начин Лорънс да е взел тази гривна от друг, освен от Ани. Имал е колата, имал е шапката, имаше гривната и изрезките от вестници за нея. Колелцата в главата ми се въртяха, когато Лидия се върна и ме заговори, но аз не чувах какво казва, не можех да повярвам на всички доказателства, които ме заобикаляха. Опитах се да си спомня как беше влязъл в живота ни. Татко ми беше казал, че човекът от социалните помощи е положил специални грижи за него, дълго преди двамата да се запознаем. Не беше написал писмата от Ани, за да ни успокои, а за да ни заблуди.
Убиецът на Ани не беше мъртъв. Лорънс я беше убил. Лорънс беше убил сестра ми. Претичах покрай Лидия, хукнах към входната врата, по алеята към портата. Точно когато я стигнах, Лорънс влезе с колата. Замръзнах на място.
— Къде отиваш? Какво стана? Добре ли си?
Отново се затичах, колкото можех по-бързо. Той изскочи от колата, викайки след мен, после също се затича, но още беше доста тежък и аз го надбягах. Тичах и тичах, докато изчезна от погледа ми, после влязох в най-близката телефонна кабина и набрах 999.
Лорънс ме блъсна в другия край на стаята. Не знаех, че е толкова избухлив, макар да предполагам, че го е наследил от Андрю.
Той нахлу в къщата задъхан и зачервен. Бях прибрала изсипаното от кутията заедно с албума.
— Какво направи? Какво ѝ каза?
— Трябва да те предупредя, Лорънс, че вероятно ще те арестуват много скоро.
— Какво? Какви ги говориш? Карън е ужасена. Избяга от мен. Какво стана?
— Не биваше да ме предаваш. Дадох ти възможност да се върнеш у дома, а ти избра сестрата на уличницата пред мен.
Той побесня и изръмжа през зъби:
— Какво ѝ каза?
— Нищо не ѝ казах направо, а ѝ показах доказателствата.
— Какви доказателства?
— Доказателствата, че си убил сестра ѝ.
— Но… Били сте татко и ти — той поклати глава. — Ти не би го направила. В това няма логика. Тя никога не би повярвала.
— Ти уби Ани Дойл, опитах се да те предпазя, но повече не мога да те подкрепям.
— Боже мой, ти си по-луда от всякога.
— Всичко е тук. Карън видя всички доказателства.
— Защо се държиш така? Каква извратена игра играеш сега?
— Не е игра. Майчинството никога не е игра. Ти ме отхвърли, макар да знаеше, че ще ми причиниш болка. Избра нея пред мен. Мога да направя с теб каквото искам и сега избирам да те пратя в затвора!
— За бога, мамо, говориш в гатанки. Какво точно ѝ каза?
— Показах ѝ снимка, на която стоиш до старата кола на баща си. Казах ѝ, че на 17 години си я карал.
— Но аз не съм я карал. Ти ме научи да шофирам години по-късно.
— Лесно забравяш, скъпи. Баща ти те научи да караш ягуара. Ти настояваше.
Лорънс дръпна яката на ризата си и се облегна на пианото, за да не падне.
— И снимката ти като малък с шапката на дядо ти. Казах ѝ колко си бил привързан към нея допреди… около шест години, когато внезапно е изчезнала.
— Това е лъжа! Никога не съм я носил!
— Ти забравяш онова, което не ти изнася. Дадох ѝ всички изрезки, ужасните ти писания и евтината гривна на проститутката, която криеше в дупката зад бюрото си. Карън веднага я позна. А докато те нямаше, ѝ показах и гробницата в градината, която ти така мило построи.
Той загуби контрол и пристъпи към мен, зачервен и пръскащ слюнка. Буквално ме хвърли през стаята. Масичката за кафе омекоти падането, но веднага усетих, че китката ми е пострадала. Тогава чухме сирените. Погледнах с гняв към неблагодарното хлапе, в което бях инвестирала живота си. Казах му много тихо:
— Трябваше да ме послушаш. Сега сигурно ще се омъжа за Малкълм. Ти не ми остави избор. Взаимно ще се направим нещастни, но той никога няма да ме напусне. Не е такъв тип.
