Решила си, че не можеш да тръгнеш без нея. Разсеяла си се. Предала си всички, които си оставила. Майка ти. Баща ти. Брат ти. Джули. Мат. Ти си една огромна въпросителна в живота им и си имала шанса да сложиш край на всичко. На съмнението, на неизвестността. На празното място на масата, на незапълненото пространство под коледната елха.
Предполагаш, че са намерили начини да продължат. Никой не поставя живота си на пауза завинаги. Но сигурно все още ги терзае. Мислите сигурно ги навестяват изненадващо в горещото утро в понеделник, докато чакат да пресекат улицата срещу офиса. Събота вечер в киното, заровили пръсти в кутията с мазните пуканки. Опитват се да продължат живота си, опитват се да се наслаждават на времето си на този свят, но винаги ги гризе онзи въпрос: Какво е станало с нея?
Сигурно мислят, че си мъртва. Неизбежно понякога си мислят, че сама си го направила. Винаги, когато мислиш за това, те разкъсва безгласен крясък. Те са, образно казано, влудяващо близо до теб — всички сте на една планета, в една и съща страна, на едно и също ниво на съществуване. И въпреки това си изгубена. Ти си Одисей. Бориш се със същия проблем. Заминала си и сега не можеш да се прибереш у дома.
Можеше точно в момента да им казваш истината. Не биха разбрали — не и всичко, не и веднага. Знаеш как стават тези неща. Чела си статии и книги. Гледала си филми. Знаеш, че не е лесно да се завърнеш в света. Хората задават погрешни въпроси. Нямат си представа какво ти е. Но се опитват.
Можехте точно в момента да работите по въпроса, ако не беше това момиче. Ако не беше ти, това дете и сърцето ти. Твоето милозливо и тъпо сърце, което след всичко това — след пет години от това — видя едно момиче и ти каза: Няма да тръгнем без нея.
Следващата вечер той отново те води долу. Думите те намират на масата. Две думи, които никога не ти е казвал.
Отива да седне и отново става, за да извади плик от задния джоб на дънките си. Оставя го на масата и сяда.
Незабавно го поглеждаш. Трябва му само секунда да осъзнае грешката — може да си е мислил, че няма да се осмелиш, може да е забравил, може да си е казал, че все още си твърде бавна, твърде ранена. Взима си плика и го натиква в предния си джоб.
Не си успяла да видиш адреса и името на града. Но си видяла нещо друго.
Запълва мозъка ти като вода, бликаща от пожарен кран. Бляскава нова информация. Свят, който да изследваш. Името на бащата.
Ейдън Томас.
Никога не го е казвал. Никога не си питала. И без да го изтъква, е станало ясно, че не би искал да ти го каже. И каква полза би имало от името в бараката? Обаче сега. Сега си в къщата и мъжът, който те държи, си има име.
Ейдън Томас.
По-късно в мрака оформяш сричките с устните си мълчаливо. Ей-дън То-мас. Е-й-д-ъ-н Т-о-м-а-с. Вкусваш го. Потупваш с пръсти по пода, по веднъж за всяка буква. Това е начало и край. Раждане и смърт. Краят на един мит. Началото на една истинска история.
В предишния си живот, когато слушаше подкасти и се ровеше из интернет форуми, когато беше странната приятелка, запленена по криминалните сюжети, изучи подробностите, теориите, прякорите. Научи за Убиеца от Златния щат. Юнабомбър. Сина на Сам. Мрачния сънливец, Убиеца от Грийн Ривър, Месаря пекар. Все една и съща история: мъже без име, без лице. Докато не бъдат заловени. Докато не получат име, работа, биография. Докато ченгетата не им окачат табелки с името и мястото и не ги заснемат.
Името винаги е първото, което ги свързва с реалността.
Вкопчваш се в двете думи, в десетте букви, все едно са спасителен пояс. Ейдън Томас.
Мъжът в бараката — той започна и свърши с теб. Но с години Ейдън Томас е съществувал без теб. Името му е било върху кредитните карти, данъчните формуляри, документите за социално осигуряване. Върху брачното му свидетелство, върху акта за раждане на дъщеря му. Той е проправил пътя си в света и това не е имало нищо общо с теб.
Някой ден Ейдън Томас отново ще съществува без теб.
В деня след крещенето му пратих съобщение.
„Надявам се всичко да е наред“… Поколебах се, а после добавих и усмихната емотиконка.
