Да тичаш, да крещиш, да се подчиниш. За бягство и дума не може да става. Би могла да го надбягаш, но не бягаш от мъж с пистолет. Не и ако има шанс да те залови. Да крещиш? Крещиш само ако знаеш, че ще те чуят. Ти си на тих път и няма никой, докъдето ти стига погледът. Не крещиш.
Да се подчиниш. До този момент не знаеш какво иска мъжът. Ако се подчиниш, има шанс да те пусне.
Качваш се в пикапа.
Той отива до страната на шофьора. Спокойно и плавно. Безметежната целеустременост на мъж, свикнал светът да му се подчинява.
Прибира пистолета в нещо, което предполагаш, че е кобур, увесен на бедрото му. Не го гледаш в лицето; зрителният контакт ти се струва смъртоносна идея. Взираш се право пред себе си през предното стъкло. Опитваш да се съсредоточиш и нещо в съзнанието ти опитва да ти привлече вниманието. Видяла си нещо. Само преди няколко секунди, докато се навеждаше, за да се качиш в пикапа. Погледът ти се спря на задната седалка и ти видя. Лопата, въже, белезници. Руло с чували за боклук.
Мъжът натиска копче. Вратите и от двете страни се заключват.
Всяка останала надежда в теб загива.
Той мълчи и гледа пътя. Съсредоточен е. Мъж, извършващ рутинна работа. Някой, който е правил това и преди.
Преглъщаш. Търсиш думи, банални, но лични. Мост от теб към него. Спасителен път под шумата.
— Някъде оттук ли си?
Това е най-доброто, за което се сещаш, но не изкопчваш нищо от него.
Отместваш очи от пътя и го поглеждаш. Млад, мислиш си. Не изглежда никак зле. Мъж, когото би могла да срещнеш в магазина, на опашката в кафенето.
— Виж — казваш, — не се налага да правиш това.
Продължава да не ти обръща внимание.
— Виж се — настояваш. А после продължаваш, боязливо и със затихващ глас: — Погледни ме.
Не поглежда.
Сещаш се за историите. За подкастите. За статиите. За заглавията в пресата, дълги и засукани, най-скандалните ДУМИ са с главни букви. Някои от историите вървят със съвети.
Онова, за което историите никога не те предупреждават, е, че в крайна сметка, ако мъжът иска да те убие, той те убива. Не зависи от теб да го убедиш да не го прави.
Поглеждаш през прозореца. Мислиш си:
Не искаш да умреш, но смъртта ти се струва логична.
Нещо нахлува в теб. Може би си спряла да се страхуваш. Може би си по-ужасена от всякога и това отключва безразсъдното ти аз. Продължаваш да говориш. Изричаш куп глупости, все едно вече не ти пука. Говоренето е единственото, което ти принадлежи, и ще го използваш, каквото и да ти струва.
— Тук времето е толкова хубаво — казваш. — Онази вечер гледах филм и очаквах да свърши добре, но не стана така. Не ти ли е гадно, когато се случва така?
Надига вежди към теб съвсем леко.
— Дори не гледам филми чак толкова много — продължаваш. — Точно поради тази причина. Не ми харесва да отделя два или три часа от живота си само за да се разочаровам накрая. Или да се натъжа.
Пръстите му бръсват невидима прашинка от волана.
Дълги пръсти, силни ръце. Все лоши новини.
— Млъквай — нарежда ти.
Поглеждаш отново навън. Кара по участък от пътя, който не познаваш. Докъдето ти стига погледът, са само дървета и кал.
И тогава — сърна. Вижда я отдалеч, че идва, и забавя, чака я да премине. Отговорен шофьор. Сега не му е моментът да се блъсне или да си повреди колата. Какво би направил, ще се обади на „Пътна помощ“ ли? Как би могъл да обясни разтрепераното момиче на седалката отпред и всички онези неща отзад?
Гледаш как сърната се отдалечава. Не идва да те спаси. Но зад нея ги виждаш: черни птици, поне десет, кацнали на дънер.
— Десет са събор гробари — казваш.
Пикапът подминава птиците. Те обръщат мънистените си очи към теб, сякаш присъствието ти ги подтиква да повярват в нещо.
Той дърпа крака си от газта. Пикапът спира. Обръща се към теб. Наистина те гледа, за първи път.
— Какво каза току-що? — пита те.
Кимаш към птиците.
— Така се нарича група от гарвани гробари. Не е ято или нещо такова. Казва се събор.
