Адамовата му ябълка подскача. Казаното от теб току-що трябва да означава нещо за него. Не знаеш хубаво ли е, или е лошо. Не знаеш и дали има някаква стойност.
Все още не го знаеш, но този мъж си има семейство. Дъщеря и съпруга, чийто рак току-що се е върнал.
Все още не го знаеш, но този мъж има проблем да вярва в каквото и да било. За първи път, откакто е започнал да убива, има проблем да вярва в себе си.
Обръща се към пътя. Пръстите му стискат волана — бели кокалчета върху черен полиуретан.
Отвън един гарван отлита.
Пикапът отново потегля. Той дава малко газ, а после се отклонява вдясно. Пикапът рязко спира. Насочва се в обратната посока и натиска педала на газта. Тялото ти се извива на седалката, разтърсено от маневрата му.
Обратен завой.
Шибан обратен завой.
Нямаш представа какво означава това.
Сваля едната си ръка от волана и рови из жабката, докато намери кърпа.
— Завържи си я — нарежда ти.
Не помръдваш.
— На очите — добавя нетърпеливо, сякаш ти казва:
Сама си завързваш кърпата, за да не виждаш.
Той кара, кара, кара. Може да са четирийсет минути, шейсет или пък двеста. Чуваш бавното му дишане с по някоя случайна въздишка. Потупването на пръстите му по волана. Педалите стенат под краката му.
Тук-там има завой, последван от безкрайна права линия. Пикапът забавя. Чуваш спирачките и скърцането на скоростния лост. Двигателят замлъква.
Дърпане на тила. Превръзката се свлича от лицето ти. Опитваш се да се огледаш, но той сграбчва брадичката ти, така че си принудена да гледаш него.
— Ще го направим бързо — казва ти. Отново държи пистолета и го размахва пред лицето ти. — Ще се измъкнем оттук и ще вървим заедно.
А после и правилата.
— Ако опиташ нещо — каквото и да е — ще се върнем в пикапа.
Чака, сякаш пита:
Кимаш. Слиза от пикапа и взема няколко неща от задната седалка — белезниците и въжето, доколкото успяваш да видиш, а после подбира и теб.
— Не се оглеждай — казва ти, — гледай само в земята.
Стиска лявата ти ръка толкова здраво, че усещаш как ти се образува синина.
Отвежда те от пикапа си и те повежда по дълъг виещ се черен път. Оглеждаш се крадешком. Вече се учиш да вземаш каквото успееш. Зърваш къща и няколко сгради около нея. Няма съседи. Градината му е красива и добре отглеждана. Искаш да се вкопчиш в това, но той е мъж с цел, изкачващ се по хълм. Той е мъж, който те отвежда в барака.
Вратата се затръшва след теб. Все още не го знаеш, но това е моментът, в който се случва. Това е моментът, в който светът ти замръзва в нова форма.
По онова време бараката все още се строи. Пръснати по пода инструменти, чувал с тор в ъгъла. Сгъваем стол и маса, купчина списания — порнографски или за оръжия, не знаеш със сигурност. Може би по малко и от двете.
Това е неговото място. По-късно ще откриеш, че е започнал да го подготвя за мъгливата, далечна, изцяло теоретична възможност за някоя като теб. Някоя, която може би ще му е приятно да задържи. Звукоизолирал я е. Застлал е пода с гума, проверил е стените и е запълнил всяка цепнатина по тях със силикон. Но още не е завършена. Не си тази, която е смятал да задържи. Ти си моментно хрумване, импулсивна покупка.
На другия ден ще се върне, за да довърши започнатото. Ще закове верига за стената. Ще махне нещата си и ще разчисти мястото. Ще го превърне в твое. Засега ти извива ръцете зад гърба и ти слага белезници. Увива въжето около глезените ти и го завързва за бравата.
— Трябва да ида до къщата за малко — казва ти. — Само аз съм вкъщи. Ако викаш, само аз ще те чуя и няма да съм доволен. Повярвай ми.
Вярваш му.
В мига, в който вратата се затваря след него, се опитваш да се освободиш. Извиваш китките си, глезените си, пресягаш се към инструментите. Но той знае как се слагат белезници. Знае как се връзва възел. И се е сетил да премести инструментите си далеч от обсега на жената, която току-що е завързал в градинската си барака.
Трябва да вярваш, че хората ще те търсят. Снимката ти ще обиколи социалните мрежи. Родителите ти и Джули — гърлото ти се свива, щом си помисляш за тях — ще разлепят плакати. Ще дават интервюта, ще се молят да се завърнеш жива и здрава.
Трябва да вярваш, че това е временно, че някой ден светът ще те намери.
Но има неща, които знаеш, че той не знае. Които ще бъдат в негова полза. Всеки, който те познава, ще каже, че не си била на себе си. Че преди да изчезнеш, си се затворила в себе си. Че си заспивала по време на лекции. Че оценките ти са паднали. Че си събрала багажа си, напуснала си любимия си град и хората, които познаваш.
Ще се появи нова история. Ще минат дни, седмици, месеци. Първоначално хората ще си го кажат на себе си, а после, когато натрупат увереност, ще започнат да говорят помежду си: може би нарочно си изчезнала. Може би си заминала нанякъде с колата и преднамерено си прекратила съществуването си. Скочила си в пропаст, паднала си във вода. Може би си започнала отначало някъде другаде. Може би най-сетне си се освободила от демоните си.
