Стая за гости полностью

На всяка снимка си в движение. Качваш се или слизаш от колата под наем, караш към града, връщаш се от дрогерията.

Главата ти се замайва, разтърсена си до дъно. Устните ти треперят.

Той те е следил.

Винаги си се чудила как те е намерил. Дали е знаел, че ще си там, или се е натъкнал на теб случайно и е видял възможност? Сега знаеш. Снимките го потвърждават. Следил те е дни наред. Изучавал те е. Избрал те е. Подготвял се е за теб.

Стомахът те присвива. Дишай. Не можеш да се разболееш. Не сега и определено не и тук. Това са само снимки. Само лица.

Гледаш номерата седем, осем, девет. Онези, които са дошли след теб.

Онези, които не си могла да спасиш.

Съжалявам. Адски много съжалявам.

Не са само снимки и не са само лица. По-дълбоко в кашона изравяш мек тъмносин пуловер. Шишенце с лак за нокти, червен и изсъхнал. Сламена шапка. Сребърен пръстен. Една маратонка, чиято подметка е покрита със засъхнала кал. Слънчевите очила, които разпознаваш от бараката, същите, които ти даде и после веднага си ги взе. Съкровища. Спомени. Вещи. Техните вещи.

Задържаш всяка от тях за няколко секунди. Само това мога да направя, казваш им. Да гледам снимките ви и да държа нещата ви, и да опитвам да ги свържа с образите от снимките. Не познавам историите ви. Дори не знам имената ви.

Прибираш всички неща обратно — това е най-важното — така, както си ги намерила. Проверяваш, проверяваш и проверяваш отново. Издърпваш кашон номер две. За щастие, няма повече снимки. Само още вещи.

Дънки, изцапани с трева. Жълти стилето с червени подметки. Сив кашмирен пуловер — твоят сив кашмирен пуловер. Онзи, който си облече в последната сутрин, преди да се отправиш на обичайната си разходка в гората. Не носеше палто. Нямаше намерение да стоиш дълго навън.

Приближаваш тъканта към лицето си. Търсиш аромата на другата жена, старата ти. Всичко, което получаваш, е миризма на мухъл.

Още неща. Сутиен, перлени обици, копринен шал. Никое от тях не е твое. Не е запазил нищо повече от теб, само пуловера и медальона, който накрая е подарил на Емили. От останалото — портфейлът ти, кредитните ти карти — сигурно се е отървал.

Така остава кашон номер три.

Качваш го върху купчината и го отваряш.

Не са спомени. Не са пуловери, нито сутиени, нито грим.

Инструменти са.

Най-различни инструменти. Белезници, подобни на онези, които използва за теб. Бинокли. Фотоапарат „Полароид“.

Грубост, увита в мекота. Метал, който се изсипва от мръсен парцал. Пистолет.

Не онзи, който познаваш. Този е светлосив с черна дръжка. Няма заглушител.

Вдигаш го с разтреперани пръсти и го поставяш върху дланта си.

Някакъв шум те изважда от замайването. Дори и в мазето достига до теб. Първо е мъркане, после гъргорене, а след това ръмжене.

Гръмогласното ръмжене с цяло гърло на пикапа му, свиващ по алеята.

Той ми дължи обяснение. Поне лъжа. Искам да го гледам как се гърчи, как пелтечи, как гледа в краката си. Искам да се чувства неловко, искам да съжалява.

Очите ми продължават да са отворени на четири. В магазина, в кафенето. Това не е пренаселен район, където хората могат да останат незабелязани. Все някъде трябва да се появи.

Някъде по обед отивам с колата в града. Проверявам магазина за сандвичи, дрогерията. Нищо. Оглеждам се за пикапа му по главната улица, но отново удрям на камък.

Късметът ми се обръща по залез. В този момент дори не се оглеждах за него, но ни свършва битерът и се налага да заема от конкуренцията.

Той излиза от сенките.

Отнема ми секунда да го видя да се показва в края на алеята зад ресторанта.

— Хей!

Старая се тонът ми да е непринуден, сякаш просто се радвам да го видя. Главата му се обръща. Мисля, че го виждам да се мръщи — да не би да е изненадан, че ме вижда тук? Точно пред собствения ми ресторант? Обаче лицето му се успокоява и той тръгва към мен. Висок, красив и спокоен, единият му палец е подпъхнат под презрамката на сака му.

— Хей — отговаря ми. — Извинявай, просто опитвах да мина напряко до…

Посочва главната улица.

— Да не те е грижа — казвам му. — Единственото, което не приемам добре, е когато хлапетата се друсат зад контейнера с боклук. Така че, докато не правиш това, всичко ще е наред.

Засмива се. Това съм аз: малко цвят в живота му, нотка абсурдност, вдъхваща живот. Красива вещ, която може да вземе когато си поиска, и да я остави, след като е приключил с нея.

Не е достатъчно и не е хубаво обаче — и това ме убива, убива ме да мисля така, но го мисля — фактът, че винаги бих се съгласила на това пред нищо.

Ейдън сваля сака от рамото си и го пуска в краката си. И двете му ръце са свободни, скръства ги на гърдите и ме оглежда от глава до пети.

— Без палто?

Поглеждам бялата си риза, черните панталони и тъмночервената престилка.

— Не отивам далеч.

Не ми беше студено, докато той не се обади, но сега мога да мисля единствено за декемврийския вятър по кожата си, толкова леден, че почти пари.

— Почакай.