Не забелязва. Този мъж си има други неща, за които да се тревожи, вместо за тайните, скрили се в джоба ти. Тази вечер ръцете му се задържат около шията ти. Целият е наежен, а бодлите се впиват в кожата ти. Войник, отиващ на бой. Мъж, който има какво да докаже.
Сигурно е проговорила. Емили. Жената, която намери ключа за къщата му и влезе в дневната му.
И сега той знае.
Какво е особеното при татко: той е чудесен, но аз винаги съм била… Не знам.
Не знам защо мама мислеше така. Че аз през цялото време правя компромиси.
Обаче си мисля, че беше мило от негова страна да ми позволи да задържа кучето. Вече нямаме много пари. А той няма толкова свободно време. Това, което направи, беше хубаво и го направи заради мен.
Благодарение на Рейчъл.
Рейчъл.
Добре де, значи Рейчъл е адски странна. Обаче я харесвам.
Това звучи толкова куцо. Но тя май може да мине за… приятелка?
Има си мнение за мен, живота ми и татко, това е сигурно. Но в края на краищата не е лоша. Просто е преживяла нещо лошо, предполагам, а когато преживееш нещо лошо, ти е позволено да си малко странна. А и спаси Роза. Никога няма да забравя това.
Така че ѝ дадох една от безопасните ми игли. Нищо не е, но тя ги хареса и беше нещо, което можех да ѝ дам. Освен това исках да излезе от стаята ми. Знаех, че ако ѝ дам иглата, ще се махне.
Харесвам Рейчъл, но понякога ми се иска и да бъда сама. Мама ми казваше, че това било нормално. Освен това казваше, че това било още нещо, по което с татко си приличаме.
Хубаво е да си имаш приятелка — ако мога да нарека Рейчъл такава, а не съм напълно сигурна, че мога, защото честно казано си е старичка — но това също така е и проблем.
Това ме кара да се чувствам, че мога да разговарям с нея.
Кара ме да искам да говоря с нея.
Кара ме да искам да ѝ разкажа неща, които не съм споделяла с никой друг.
Не можеш да избягаш. Не си достатъчно силна, за да тичаш. Но можеш да се движиш из къщата и в спалнята. Можеш да вършиш различни неща, когато дъщеря му не гледа. Можеш да се подготвяш.
Какво си спомняш за раздвижването на тялото? Ровиш се из спомени за времената, когато си била навън и си тичала. Тренировъчни планове, бързо бягане през седмицата и продължително тичане през уикендите. Безполезно. Трябва ти другата част, която толкова често пропускаше, защото тялото ти те беше убедило, че тя не ти трябва. Комбинираните упражнения. Движения, които укрепват краката, гърба и корема ти.
Когато най-сетне го няма, опитваш в спалнята. Най-лесното упражнение, което си спомняш: клекове. Едно, две, три, десет. Усещането е чуждо — пулсирането в бедрата, паренето отзад в прасците. И като стана дума за тях, повдигане на прасците. Опитваш и това. Сърцето ти бие по-бързо. За първи път от години не от страх или тревожно очакване. Сърцето ти бие по-бързо, защото тялото ти му нарежда да го прави.
Всичко това ти принадлежи. Крайниците ти и нещата, които ги караш да правят. Извивката на гръбнака ти, докато лежиш на пода и правиш коремни преси. Болката в бицепсите ти, докато държиш „То“ на ръка разстояние — най-дебелата книга в колекцията ти и не тежи много, но задържаш тази позиция достатъчно дълго, за да започнеш да изпитваш парене в раменете. Още нещо твое: болката в китките ти, когато опитваш лицеви опори. Сухотата в устата ти, лепнещата ти от пот шия.
Докато се върне, потта по дрехите ти ще е изсъхнала. Пламналото ти лице ще е угаснало. Той няма да разбере. Дори и ако го направиш утре, а после и вдругиден. Това ще остане твое и само твое.
Когато ръцете ти се разтреперват и краката ти те умоляват за почивка, се връщаш долу в мазето. Преодоляваш ключалката с помощта на безопасната игла. За кой ли път очакваш да те провали. За кой ли път иглата ти доказва, че грешиш. Пъхаш я в задния си джоб и продължаваш.
Намираш пистолета. Не можеш да разбереш дали е зареден. Не знаеш къде е предпазителят. Трябва ли да знаеш това? Нямаш представа. За пистолетите знаеш само онова, което си видяла във филмите, но дори и ти знаеш, че във филмите всичко е погрешно. В истинския живот ще пропуснеш целта, ако ти липсва опит; в истинския живот си нямаш представа какво правиш.
Ровиш в кашона, преместваш чук, ловджийски нож, скиорски ръкавици, въже. Намираш правоъгълни парчета от черен метал, едно, две, три. Пълнители. Куршумите проблясват през дупките отстрани. Няма как да знаеш дали това са много, или малко муниции. Можеш единствено да се надяваш, че ще са достатъчно за каквото и да е, което накрая ще направиш.
Ако имаше телефон или лаптоп, щеше да потърсиш. В рамките на един или два обучителни клипа щеше да се научиш как да зареждаш пистолет. Вероятно би могла да се научиш и да стреляш, как да се целиш, кога да дръпнеш спусъка и как да се предпазиш от отката.
