Развързва дебелия си вълнен шал и ме поглежда с мълчалива молба за разрешение да ме доближи. Когато не казвам нищо, идва до мен и го увива около шията ми.
— Ето така — казва.
Подушвам борови иглички. Подушвам дафинов лист.
— По-добре ли е така?
Примигвам и се връщам на земята.
— Да — отговарям. — Благодаря. Аз… — Всъщност какво исках да обсъдим?
О. Да. Жената в къщата му.
Преди да успея да намеря точните думи, той се намесва.
— Е, какво става при теб?
Усещането е като да танцуваш с някого, който е винаги половин стъпка пред теб. Казвам му, че съм била добре.
— Просто работех. Обичайното.
Кима.
— Ами ти? — питам го.
— Същото — отговаря ми. — Имаше доста работа. И доста неща за вършене вкъщи. — Мълчание. — Съжалявам, че така и не ти отговорих на съобщенията — добавя.
Гледа ме в очите, челото му е смръщено, а шията му е гола в хапещия студ, искреност, която ме пронизва в сърцето. Нещо се свива в гърдите ми. Дойдох подготвена за битка, а той току-що изтръгна ножа от ръката ми.
— Всичко е наред — казвам му, обаче той поклаща глава.
— Не. Не е. Ти беше — ти си — съвършена. Просто… Стават много неща, нали разбираш? Вкъщи и…
О, господи.
Искам да го взема в обятията си. Искам да му кажа, че той е съвършен, а аз съм идиотка. Искам да му кажа, че нямам представа какво е чувството да изгубиш половинката си, да гледаш как пръстта покрива тялото ѝ. Искам да му кажа, че всичко е наред. Ето това искам повече от всичко: да знам, че за него всичко ще бъде наред.
— Разбирам — казвам му. — Тоест не разбирам. Но няма проблеми. Наистина.
Отговаря ми със стеснителна усмивка.
— Надявам се, че ние още можем да… Надявам се, че мога и по-добре. В бъдеще.
Кимам. Какво означава „по-добре“? Приятелство ли има предвид? Писане на съобщения? Целувки? Секс?
Шалът му драска брадичката ми. Опитвам да го наглася и така разкривам част гола кожа между две гънки от вълна. Той се пресяга към шията ми.
— Носиш го.
Пръстите му докосват шията ми и се спускат към медальона, който ми подари.
— Разбира се, че го нося — казвам му. — Той…
Не мога да го кажа, не мога да кажа „Той ми е любим“, защото е твърде интимно, твърде опасно близо до „Ти си моят любим“, а изобщо не желая дори да се доближавам до темата.
— Той е толкова хубав — казвам вместо това.
Кима разсеяно. Погледът му е впит в шията ми, палецът му е върху колието. Останалите му пръсти се пъхват под шала и се отпускат на извивката на рамото ми.
Не знам какво става. Единствено знам, че пръстите му са отгоре ми, че са топли, а на мен ми е студено, че ми е хубаво, струва ми се, хубаво и малко странно да ме докосва така, след като го е нямало със седмици. Имам чувството, че сме се намерили отново. Напомняне, че се познаваме. Че можем да говорим.
— Трябва да си призная нещо — казвам му. Ръката му се отпуска. Очите му се стрелкат от ключиците ми към лицето ми. — Помислих си… Стори ми се, че оня ден надуших дим. В къщата ти. — Килва глава. — Влязох, просто за да проверя дали всичко е наред и…
— Влязла си вътре?
Настръхвам.
— Аз… Нямах намерение да нахлувам. Исках само да се уверя, че нищо не гори. — Спомен, изречение, което веднъж ми сподели в бара един брокер на недвижими имоти: — Това е проблемът с тези красиви дървени къщи. Изглеждат чудесно, но изчезват просто ей така.
Щракам с пръсти на „така“. Той си играе с ципа на джоба на якето си, издава тихи
— Всичко беше наред — добавям. Засмивам се и се подигравам с предишната си параноя: — На Западния фронт всичко е спокойно. — Добре, сега спри да дърдориш.
— Е, това е добре да се знае — казва той и сръчква сака с върха на ботуша си. Мимоходом задава въпрос. — Кой те пусна вътре? Дъщеря ми ли?
Облива ме нова вълна на срам.
— Никой не идваше на вратата. А миризмата беше наистина силна. — Чувам неувереността в гласа си, безсрамната лъжа, която не мога да изрека убедително. — Наложи се да използвам резервния ти ключ.
Ето на̀. Сега ще извика полиция и ще поиска ограничителна заповед. Само че всъщност звучи развеселен.
— Намерила си го, а? Май трябва да му измисля по-добро скривалище.
Чувам собствения си кикот.
— Под растението. Много хитро. Сигурно ми отне поне… двайсет секунди да го намеря.
Смее се с мен. За секунда отново сме си ние — двама души, двама приятели. Две преплетени души.
Лицето му помръква. Отново е сериозен.
— Видя ли някой вътре?
— Да — отговарям му. — Видях… братовчедка ти. Изглежда, е чудесна жена. — Около нас улиците са празни. Твърде студено е, за да се мотаеш навън.
— Видяла си я значи, а? — Замисля се. — Добре. — Цъка с език и повтаря: — Добре.
Все още на лицето му се чете лека тревога, а тялото му е напрегнато.
— Мога ли да те помоля — започва той. — Пикапът ми. Има нещо — не мога да запаля. Всъщност заради това реших да мина оттук. Опитвах се да намеря помощ.
Според него аз колко разбирам от пикапи?
Изглежда, вижда обърканото ми изражение, защото добавя:
— Мисля, че е акумулаторът. Имаш ли кабели?
Имам. Заех ги от Ерик и така и не му ги върнах.
— Разбира се — отговарям.
