Стая за гости полностью

Той казва, че това е чудесно. Добавя, че видял колата ми паркирана на улицата и че пикапът му не бил далеч.

И аз казвам, че това е чудесно. Взима си сака, мята го отново на рамо и тръгва към тротоара. А аз го следвам.

Тъкмо ще излезем от алеята, когато задната врата на ресторанта се отваря. Йоанда се подава навън.

— Наред ли е всичко там? — Вижда Ейдън до мен и потиска усмивката си. — Здрасти. Извинявам се. — После заговаря на мен: — Не знаех, че си имаш компания.

При тези думи се усмихва доволно. Като котка, докопала се до сметаната, като сомелиер, току-що дочул някоя клюка.

— Трябва ли ти нещо? — питам я.

Поклаща глава и се обляга на рамката на вратата.

— Не. Просто те видях тук навън и исках да се уверя, че си добре. — Премества поглед към Ейдън. — Но виждам, че си в добри ръце.

Преди да успея да ѝ се опуля, нея вече я няма. Дочуваме смях, когато вратата се затваря след нея.

Никога вече няма да мога да го погледна в очите.

— Съжалявам за това — казвам със забити в тротоара очи.

— Всичко е наред.

Обаче не звучи наред, когато го изрича. Гласът му е тих, далечен. Не мога да уловя погледа му.

Правя още две крачки към улицата, но той не помръдва.

— Знаеш ли какво? — казва. — Не се тревожи за това. Виждам, че си заета.

О, я стига.

— Наистина нямам нищо против — уверявам го. — Аз просто…

— Няма проблем.

— Ами пикапът ти?

Толкова е куцо. По-скоро молба, отколкото въпрос.

— Все ще измисля нещо.

Следва кратко мълчание. Няма какво да се добави.

Започвам да размотавам шала му, но той ме спира с вдигната ръка.

— Ще си го взема друг път.

Нямам време да питам дали е сигурен, да го уверявам, че няма дълго да бъда навън. Махва за „довиждане“ и изчезва от алеята, а сакът се удря в бедрото му.

В ресторанта Йоанда ме пресреща на пътя ми към бара.

— Надявам се, че нищо не съм прекъснала.

Сръчква ме. Закачливо, щастливо, по начин, който ми убягва.

Трябва да я имитирам, да бъда повече като нея. Има толкова много неща, които да науча.

Сръчквам я в отговор. Успява да ме накара да се усмихна, дори след като ѝ казвам да престане.

Отвън една врата се отваря и се затръшва. Слязъл е от пикапа.

От пет години не си се движила толкова бързо. Последен поглед, за да се увериш, че всичко си е така, както го намери. Изгасяш осветлението, след това небрежно и безразсъдно изкачваш стълбището. Завърташ бравата. Затваряш вратата след себе си и се уверяваш, че е заключена. Свиваш се на дивана точно в момента, в който ключалката задрънчава. Отваряш „Обича музиката, обича да танцува“ на произволна страница.

Той влиза. Четях си, просто си четях. Определено не съм тършувала. Определено не се канех да бръкна с ръце в гръдния ти кош и да изтръгна още биещото ти сърце.

Окача ключа от пикапа до вратата и оглежда стаята. Притаяваш дъх, за да не забележи учестеното ти дишане, тъй като тялото ти още се съвзема от спринта нагоре по стълбите.

Намръщва се. Какво? Какво има? Оглежда те от глава до пети. По дяволите. Забравила си да огледаш себе си на връщане. Толкова се стара да оставиш мазето в безупречно състояние, че забрави да провериш за червеникави петна по кожата си, издайнически зацапвания от прах по челото си.

Мамкамумамкамумамкаму.

— Тя горе ли е? — пита. Отговаряш утвърдително. С приглушен глас, все едно двамата сте в екип, а дъщеря му е външната, добавяш:

— Прекара по-голямата част от следобеда тук долу, но отиде в стаята си преди малко.

Очите му обхождат стаята. В него се усеща някаква тежест, все едно гравитацията го притегля към земята по-силно от обичайното.

Пристъпва към вратата под стълбището.

Нещо е станало. Трябва да иде долу. Трябва му тишина, място, което принадлежи единствено на него. Трябва му мястото, в което беше нахлула само допреди минути.

Не може да слезе. Не още. Твърде скоро е. Ако отиде, ще разбере. Ще види призрака ти в стаята, сянката ти на стените.

— Мога да помогна с вечерята — казваш му.

Поглежда те, сякаш е забравил какво означава вечеря, и после се връща в реалността.

Подготовката тази вечер се състои единствено в притоплянето на две консерви с чили. Няма царевичен хляб, няма масло. Вика Сесилия. Тя пренебрегва телевизора и сяда да се храни мълчаливо и прилежно, сякаш знае, че това е една от онези вечери, когато не трябва да му се пречка.

Този мъж е разтърсен и изнервен. Станало е нещо, което не е планирал. Светът се е изплъзнал от контрола му и сега се бори да си го върне, за да подсили захвата си.

По-късно, когато се промъква в стаята ти, е в мрачно настроение. Изритваш анорака си под леглото и се молиш да не забележи безопасната игла в джоба ти до химикалката на дъщеря му. Утре, когато излезе, ще ги скриеш в скрина с чекмеджетата. Никога не е гледал там и трябва да повярваш, че няма точно сега да започне.

А ако го направи, ще излъжеш. Ще кажеш, че нищо не знаеш за скрина, нито за нещата, които може да са прибрани там.