Стая за гости полностью

— Права си — казва. — Напълно си права.

Добре. Вече няма път назад. Правим го. Аз ще го направя.

— Ако бях на нейно място — обяснявам на съдията, — бих искала малко тържество. През коледната ваканция приятелите ти липсват, нали? — Леко кимване. — Никога не бих си признала, разбира се. Тийнейджъри… — Съдията и аз едновременно завъртаме очи, сякаш и двамата знаем, сякаш и той си спомня също като мен какво е да си тринайсетгодишно момиче.

Ерик поднася чиния с ризото с гъби пред него. Сипвам му ирландско кафе за сметка на заведението и продължаваме да говорим.

Най-лесното би било, добавям, да се направи в къщата им.

Съдията не е толкова сигурен.

— Няма ли да се натрапим?

— Къщата е ваша, съдия.

— Знам, знам. Но Ейдън я е наел. Не съм сигурен, че бих искал да съм такъв хазяин.

Навеждам се над бара. Останете с мен, съдия.

— Можем да го направим извън къщата. Дворът е толкова хубав. — Съдията килва глава настрани. — Можем да използваме отоплителните печки от двора на ресторанта — обяснявам. — Да окачим коледни лампички. Аз пък ще направя греяно вино. Ще се погрижим за всичко. Ще бъде чудесно.

Обмисля думите ми.

— Виждали ли сте къщата? — питам. — Би могла да е толкова хубава, но точно сега е просто тъжна. Единствената на улицата е без никакви лампички. Никого не виня, имайте го предвид. Преместиха се там в най-лошия момент от живота си. Но мисля, че им трябва малко помощ, за да направят мястото така, че да се почувстват като у дома си. Трябва да започнат да си създават хубави спомени там.

Този път съдията се усмихва. Приел е идеята.

— Добре — казва. — Идеята не е лоша. Ще говоря с Ейдън, ще му кажа, че няма да се наложи и пръста си да мръдне.

— Чудесно. — След това добавям с усмивка: — Обаче вероятно ще му е трудно да го приеме. Знаете го какъв е. Никога не може да стои мирен. Все трябва да помага с всичко.

Съдията се изкикотва, сякаш казва „Аз ли не знам“. Допълвам му ирландското кафе и той вдига чашата си за тост в името на скъпия ни приятел.

— Трябва да стане скоро — казвам и завивам капачката на бутилката „Джеймисън“. — Трябва да е преди Коледа.

Съдията кима.

След като си тръгва, облягам ръце на плота и обмислям станалото току-що. Малко съм замаяна и не ми достига въздух.

Ейдън.

Това е неговата къща, неговият дом.

Ще сме там заедно. И аз ще го достигна. Ще достигна право сърцето му.

Винаги си знаела що за мъж е. Знаеше какво е правил, знаеше и кога го е правил. Но никога не си виждала лицата им. Никога не си призовавала духовете на жените, не си държала останките от живота им в ръцете си.

Нощем те посещават. Ти ни остави да умрем, казват ми. Онези, дошлите след теб. Трябваше вече да си го спряла. Какво правиш? Защо не си избягала? Защо не си разказала на света за него?

Обясняваш им, че съжаляваш. Казваш им, че е сложно. Опитваш се да ги накараш да видят нещата от твоята гледна точка: Знаете го какъв е. Трябва да направя нещата както трябва. И една грешна стъпка да направиш, умираш.

О, значи сега вината е наша, казват жените. Сигурно се мислиш за толкова умна, докато ние — ние сме идиотките, които умряха ли?

Опитваш се да обясниш. Не това имах предвид. Никога не съм казвала това.

Не знаете ли, че съм на ваша страна?

След известно време жените спират да ти отговарят. Дори и след като си тръгнат, не можеш да заспиш.

Е, значи това си ти. Обаче Сесилия — какво е нейното оправдание? Защо е толкова унила?

На вечеря чака, докато си опразни чинията, и се обръща към баща си.

— Наистина ли няма как да го предотвратим? — пита го.

Той въздиша, сякаш не за пръв път водят този разговор.

— Това е нещо мило, Сесилия. Понякога хората опитват да направят нещо мило за теб и е учтиво да им позволиш.

— Но сега е коледната ваканция — настоява тя. — Не могат ли да ни оставят на мира през коледната ваканция?

Той се намръщва.

— Слушай — казва ѝ. Какъв баща. — Цял ден съм бил на работа. Уморен съм. Не искам пак да го правя. Хората те харесват. Харесват и мен. Мислят, че сме мили, и са решили да ни организират празненство. И аз не съм особено въодушевен. Но такъв е животът.

Сесилия отклонява поглед. Той знае, тя знае, всички знаят, че той е спечелил, но все пак продължава.

— Нали помниш как получихме къщата? — пита я. — Беше заради съдията. Пусна някои връзки, защото ни харесва. В живота е по-лесно, ако хората те харесват.

— Просто… — смотолевя тя. — Трябва ли да го правят точно тук? В двора?

Той свива рамене.

— Ами те така искат. Нека просто ги оставим.

В двора ли?

Опитваш се да намериш някаква логика.

Този мъж, в този град? Как ще допусне хората толкова близо, в орбитата на най-мрачните си тайни?

Планира нещо.