Стая за гости полностью

В противен случай щеше да намери начин да се измъкне. Това е мъж, който прави каквото си иска по свои собствени причини.

Планира нещо.

Правило номер десет за оцеляване извън бараката: можеш да се учиш от него. И освен това можеш да правиш планове.

Още една нощ лежиш будна. Насилваш се да останеш легнала и притискаш гръб към матрака. Електричество пулсира в краката ти; сърцето ти се свива от напрежение. Направила си упражненията си по-рано, докато го нямаше. Изтощи прасците и ръцете си. Но не тялото ти те държи будна. Умът ти е, подобно на счупен компас, който се върти ли, върти напразно.

Празненство. Ще има празненство. Хора — много хора. Точно тук. В двора.

Ще е зает, много зает да следи всичко. Ще се постарае да е сигурен, че хората ще бъдат там, където той ги иска. Ще се постарае да е сигурен, че планът му, какъвто и да е той, ще се развие така, както той желае.

И ще има очи. Очи навсякъде.

Мозъкът ти мисли, мисли, мисли до пълно изтощение. Също като онова „Лего“ на брат ти, когато бяхте деца — опитваш по този начин, после по друг. Съединяваш две части, после ги разделяш. Строиш, изграждаш, гледаш как се срутва и започваш да градиш наново.

Тя носеше медальона ти.

Емили. Името ѝ преминава през теб и надвиква жуженето в ушите ти.

Тя е. Трябва да е тя. Целта на празненството, причината той да допуска всички вътре. Той я обгражда, проучва я като банка, която смята да обере.

Жените в кашоните започват да викат. Знаеш какво трябва да сториш, казват те. Нима и нея ще оставиш да умре? Искаш да им кажеш: Моля ви, спрете, поне за секунда — оставете ме да помисля, обаче не можеш, не можеш, защото пръстите ти горят, гърлото ти гори. И има една жена някъде там, и тя беше в дневната, а ти я видя, запозна се с нея и тя изглеждаше мила, а дори и да не е, все пак трябва да живее. Трябва да остане жива колкото се може по-дълго.

Извърташ се на една страна и захлупваш възглавницата върху главата си. Със свободната си ръка натискаш и натискаш, докато почти не можеш да дишаш, докато в ушите ти не остава нищо друго, освен пулсирането на кръвта и лекото свистене на въздуха, минаващ през гърлото ти. Отваряш уста, зъбите ти се впиват в чаршафа и погребваш в матрака мълчаливия си крясък.

Жена му умирала. Отново.

И аз също.

Когато лекарите ми съобщиха, се сетих само за едно място.

Заливче на Хъдсън, скрито от останалия свят, сгушено зад гъстите дървета. Трябва да знаеш, че е там. А ако го знаеш, значи притежаваш ключове за рая.

Нямаше знак, че плуването е разрешено, но никой не обръщаше внимание. Това беше място, където да се гмуркаш. Беше място с пясък, с каяци и хладилни чанти, пълни с бира.

Бях там, където исках да прекарам времето, което ми оставаше, и носех само бански костюм и сламена шапка.

Той ме намери една вечер.

Мислех си за други неща. Умирах и опитвах да го приема.

Не очаквах, че мъж като него ще вземе нещата в свои ръце.

Знам. Знам. И без това щях да умра по-скоро от повечето хора.

И все пак има значение онова, което ми отне.

След като цял живот бях прекарала в опити да удовлетворявам останалите, това беше последният ми шанс.

Това трябваше да е моето време.

Не можеш да обясниш. Нищо не можеш да ѝ кажеш. Трябва да повярваш, че ще го разбере.

— Ще ми се тая работа с празненството да не трябваше да става точно тук — споделя ти Сесилия на следващия следобед, когато сте само двете.

Знам, казваш ѝ наум. Но само ако знаеше. Ще бъде величествено.

Оставяш я да говори.

— По-скоро ми се иска изобщо да не се налагаше да го има. Знам, че хората се опитват да са мили, обаче… — Гласът ѝ заглъхва.

— Разбирам — казваш ѝ. — И аз не обичам тълпите.

Кима.

— Честно, мисля, че ще се измъкна и ще се скрия в стаята си при първата възможност. За да си отдъхна, нали разбираш?

Твой ред е да кимнеш.

Разбирам, малката. Спомням си какво е да ти трябва почивка.

Отново слизаш долу. Не разглеждаш снимките — ще изсмучат живота ти, а не ти е останал никакъв, че да го прахосваш.

Интересува те пистолетът. Вземи го. Усети тежестта му в ръката си. Свикни с него. Опитай да вкараш пълнителя. Не успяваш. Опитай отново. Никога досега не си правила такова нещо, но никой не трябва да разбере.

С пистолет в ръката, в теб се надига сила. Би могла да направиш толкова много неща. Да се промъкнеш при него в съня му. Да се прицелиш и да дръпнеш спусъка. Колко ли куршума ще трябват? Един, ако попадне в целта. Два, три, пет. Нямаш представа.

Не искаш това. Кръв по чаршафите. Късчета мозък по възглавницата му. Сесилия да дотича от другия край на коридора, да се препъва, сънена, уплашена. Гледка, която никога няма да забрави — тялото на баща ѝ и пистолетът, още топъл в ръката ти. Ами ти? Ти просто ще идеш в затвора. Отново заловена в капан.